Да възпиташ християнче: Как (не) се срещнахме с иг. Валентина Друмева

Преди известно време си дадох сметка, че майка Валентина, с чиите книжки децата са израсли е вече доста възрастна и не е лошо да побързаме да се видим с нея поне веднъж, докато още е сред нас.

Канихме се дълго време. После изведнъж о. Спас взе телефона ѝ от наша близка позната и тя започна да ни пита: "Ходихте ли при майка Валентина? Ходихте ли при майката? Бяхте ли в Калофер?" И като те питат така в един момент ти става неудобно все да казваш: "Не." Стягаш се и отиваш. Планирахме го за днес, последния ден от междусрочната ваканция.

На предната вечер си пуснахме части от това филмче, за да знаят децата къде отиваме.

Преди да тръгнем се обадихме и майката се извини, че няма да може да ни приеме лично. Това изобщо не ни спря, пък и се надявахме, че може да се намери някакъв начин да я видим за минутка, колкото да се благословим.

По пътя от задната седалка се вдигаше голяма врява. И по едно време атмосферата в колата стана доста напрегната. :) Тъкмо татко им взе да чете конско и ми стана едно криво, че отиваме в манастир, пък по пътя сме непослушни и трябва да ги кастрим и пред очите ми се разкри най-невероятната красота, която съм виждала в живота си. Пътят минава през Средна гора към Стара планина. Бяхме на 10-тина километра от отбивката за Калофер. Може и да греша за разстоянието, но бяхме в ниското пред нас се извисяваха заоблените хълмове на Средна гора, а зад тях имаше облаци и в облаците заснежени върхове. Ако бяхме герои в пиратски филм, заглавието му щеше да е "Призрачната планина." Казвам: "Вижте! Вижте! Вижте планината!" Никаква реакция. Разбрах, че гледат Средна гора и не забелязват красотата зад нея. "Забелязвате ли заснежените скали?" Е, забелязаха ги. Дори спряхме да ги погледат децата с бинокъла. За съжаление не ги снимахме. Бяхме забравили да вземем фотоапарата. :)

Пристигнахме в манастира, отецът уж опита да отвори вратата, стори му се заключена. Обади се на майка Валентина и зачакахме да ни отворят, но никой не дойде, а доста почакахме. Аз щях да чакам още, но той звънна на нашата позната и тя разкри тайната на резето. Може би сте виждали такива резета на село. Моите прабаба и прадядо мисля, че имаха такова на село. Влязохме, звъннахме на дежурната сестра. (Звучи като в болницата.) После отецът отиде и дрънна камбанката до църквата. Аз се смутих, но се оказа, че просто спазва инструкциите на нашата позната.

Посрещна ни послушничката. Тя преподава в Неделното училище към манастира. Оказа се, че очакват отец Спас да води група от Неделно училище вПазарджик. И се почувствах като голям егоист, че водим само собствените си деца. Беше леко конфузно. Но жената ни прие, въведе ни в храма. Поклонихме се, децата запалиха свещички. Зарадвахме се на мощите на св. Нектарий Егински и на двете прекрасни икони са Божията Майка, които са внушителни и като размери, и като красота. Едната е на Казанската Богородица. И до мощите на св. Нектарий, и до Казанската икона имаше книжки с акатисти.

Църквата има прекрасна книжарница, където могат да се открият изчерпани издания на манастира Зограф. Ние си избрахме "Жития на българските светии" и една детска книжка с пиеси от майка Валентина. Не защото не искахме да си купим и други неща, но нямаше как. Помолих послушничката да предаде на майка Валентина книжката на Мони, с която се бях срещнала предишния ден и много се зарадвах, че в два последователни дни ще се срещна с две православни писателки от различни поколения. Приех го като някакво продължение на традицията. Като предаване на щафетата. Сестрата каза, че може да използват някоя приказка в Неделното училище, хареса илюстрациите и взе телефона на Мони.

Разбрахме се, че майка Валентина няма да може да ни приеме, както се очакваше, но не изпитахме никакво разочарование. Чувствахме нейното благословение и присъствие. И тъкмо благодарях и се молех, и се появи една от сестрите. (Умишлено не използвам имената им въпреки, че ги знам.) Подари ни снимки на отец Георги от с. Жегларци и ни разказваше, че е свят човек и че помага на хората, които се обръщам към него с вяра в молитва. Спомена, че има книжка за него. Майка споделила, че я е написала с голяма лекота. "Явно той е помагал," добавих аз. Сякаш не е очевидно! После спомена и за предишната игумения на манастира, майка Възкресия, която се оказа, че в същия ден има 15-годишнина от кончината си. Майка е написала книжка и за нея. И докато обсъждахме с отеца дали да не си купим и тези две книжки и по лицето му познах, че брои стотинките и счетоводният баланс не излиза. Но се съгласи и тръгна към колата да вземе още парички. И на мен ми просветна, че щом има годишнина е хубаво да се прочете молитва от свещеник. Може и сестрата да го загатна, но много деликатно. Тук ще се върна назад и ще кажа, че по пътя си мечтаех отецът да участва в някаква служба в манастира. Но как? За утреня е късно, за вечерня рано? Е, ето как! Каква радост беше! Каква радост! Сестрата каза: "Така си мечтаех да дойде някой свещеник да отслужи панихида." "Е, майка Възкресия ни повика," казах аз. "Явно да," съгласи се тя. Дивен е Бог в своите светии! Оказа се, че в същия ден една жена прави 40 дни, а няма кой да я споменава. А за благодарност майка Валентина ни подари двете книжки, при това с посвещение на о. Спас. И пак ще се върна назад. Искахме да занесем някакъв подарък, като отиваме, освен книжката на Мони. Но не ни идваше на ум какъв. И то какво излезе? Вместо ние да подарим нещо на майка Валентина, тя ни подари на нас. Но Бог е щедър. Понякога той иска само да изявим желание да направим нещо, стига му само намерението ни, за да излее върху ни обилни блага.

Какво да кажа за самия манастир? Градината е много красива и грижливо поддържана. Докато бяхме там дойде една жена от града да почерпи за втория рожден ден на детенцето си. Вярата на хората в Калофер е силна. На хълма срещу Девическия манастир има огромен храм. Наистина огромен и той е само един от храмовете в града. Беше ни интересно да научим, че към всеки храм има енорийско гробище. От портата на манастира се виждат и храма, и гробището недалече от него. В самия манастир освен гроба на игумениите има костница за молитвен спомен на всички дали живота си за свободата на града.

И накрая майка Валентина, която беше с нас, макар да не я видяхме с очите си. Замислих се как тя продължава добрата монашеска традиция да просвещава с десетките книги, които е написала и не спира да пише. Подари ни брошурка срещу тютюнопушенето, алкохола и наркотиците. Много хубаво написана.

Вече няма сили да води часовете в неделното училище, но все още го ръководи. Подариха ни въпросник за детска изповед разпечатан на цветна хартия с красив бордюр и писмо, с което призовават родителите да подготвят детето за свето причастие, което започва с похвала за доброто представяне на детето в часовете и обяснение защо е добро и полезно за него да се причасти.

Заредихме батериите. От утре продължава ежедневието, но някак ще сме по-други. След като човек се е докоснал до хора като Мони и иг. Валентина Друмева, не може да е същия и да тъне в старите оправдания. И сякаш Бог е по-близо.

Този филм също е много хубав. Гледали сме го по Пловдивската православна телевизия. Ценното е, че е заснет урок на майка Валентина с децата.