петък, 21 април 2017 г.

Ханс Кристиян Андерсен за Гръцкия Великден

Това е истински бисер! Благодаря, И!

Източник: http://www.johnsanidopoulos.com/2013/05/what-hans-christian-andersen-said-about.html?m=1

What Hans Christian Andersen Said About Greek Easter


Hans Christian Andersen (1805-1875) was a prolific Danish author and poet, who "introduced the idea of fantasy into children's stories, preparing the climate for Lewis Carroll in the 1860's. And in creating a separate children's world of talking toys and animals, he had a profound effect on later classics of childhood, such as 'The Wind in the Willows' and 'Winnie the Pooh'." (Hans Christian Andersen: The Life of a Storyteller )
Below is an excerpt from Hans Christian Andersen’s travel memoirs A Poet’s Bazaar: A Journey to Greece, Turkey and Up the Danube, about Easter festivities in Greece in the 19th century, specifically the early 1840's.

The Easter of the Catholics in Italy, and particularly in Rome, is grand, fascinating; it is an elevating sight to see that immense mass of beings fall on their knees in St. Peter’s Place, and receive a benediction. The Easter festival in Greece cannot show such magnificence, its resources are too small; but after having seen both, one comes to the conviction that in Rome it is a feast which in its glory and splendor issues out from the Church to the people; but in Greece it is a feast which streams from the heart and thoughts of the people, from their very life; the Church is but a link in the chain. Previous to Easter there is a long and rigorous fast which is religiously observed, the peasants living almost entirely on bread, onions, and water.

The Athenian newspaper appeared on Good Friday with a black border, in memory of the death of Christ: the vignette-title was a sarcophagus with a weeping willow, and above it was a poem on the Passion by Lutzos. The festival itself began that evening. I went to the principal church; it was splendidly illuminated and completely full: before the altar stood a glass coffin, fastened with silver plates. The coffin contained fresh roses, intended to represent the dead Saviour. A strange humming of voices from the praying congregation sounded through the house of God! Priests, in parti-colored vestments, and bishops, came and went before the altar where they read the prayers. At nine o’clock in the evening sacred music began, and the procession started from the church through the chief street, to the palace. I saw the slowly moving procession conveniently from my window; it was one of the most solemn I have ever seen. It was a glittering starlight night, so mild and calm! Every spectator in the balconies and open windows stood with a burning candle in his hand. The music ascended to us from the side-street, the smell of incense filled the air. Mournful music proceeded from the military bands as though the people carried their King to his grave. The coffin containing the fresh red roses was borne along, surrounded by the priests; over it hung a long red mourning veil which was held by the chief statesmen and higher officers of the kingdom. A crowd of these officers, and then the great mass of people, all, as I have said, with burning candles, concluded the procession. There was a stillness, an apparent sorrow or devotion, which worked its effect upon every mind. The Bishop made a short speech outside the palace where the King and Queen stood, and then the King kissed the holy Gospel. During the whole ceremony there was a monotonous ringing of bells, always two strokes and then a short pause.

Day and night the church was filled with people. The King, the Queen, and the whole court were there on the midnight before Easter Day: the priests stood praying and mourning around the flower-filled coffin; the whole congregation prayed in silence. The clock struck twelve, and at the same moment the Bishop stepped forth, and said: "Christ is risen!"

"Christ is risen!" burst from every tongue. Kettle-drums and trumpets sent forth their strains; the music played the liveliest dances! The whole people fell on each other’s necks, kissed, and joyously cried, "Christ is risen!" Shot after shot was heard outside; rockets darted into the air, torches were lighted, men and young lads, each with a candle in his hand, danced in a long row through the city. The women kindled fires, slaughtered lambs, and roasted them in the streets. Little children, who had all got new fez and new red shoes, danced in their shirts around the fires, kissed each other, and exclaimed like their parents, “Christ is risen!” O, I could have pressed each of these children to my heart and exulted with them. "Christ is risen!” It was touching, elevating, and beautiful.

It may be said that the whole was a ceremony; and it may be added, certainly with some truth, that their rejoicings expressed the satisfaction of the people that the rigorous fast was over, and that now they could eat their lamb, and drink their wine: well, admit that the fact was so, still I dare venture to say there was something more; there was a true, a sincere religious jubilee. Christ was in their thoughts, as on their lips. "Christ is risen!” was the mutual assurance, made as though it were no by-gone event; no, it was as if it had taken place on that night, and in this land. It was as if the assurance had reached their ears at that moment, and for the first time.

There were music and dancing everywhere in the capital, and in every little town throughout the kingdom. All labor was suspended, every one thought only of pleasure; there were dancing and mirth near Theseus’s Temple and under Zeus’s marble columns. The mandolin twanged, the old joined in the song; and during the general joy the words of welcome and leave-taking were: "Christ is risen!"


четвъртък, 20 април 2017 г.

"Студентът" - Станислав Ваклинов

http://arhiereiskopz.com/to-childrens/2015-03-15-15-13-14/2015-03-15-15-17-43/2259-studentat


- Да те събудя ли нощес, когато забият камбаните, за да отидем в църква? Нали ще се каже „Христос възкресе!".
Борис Веженов погледна със снизходителна усмивка майка си, която му бе отправила това питане. „Заслужава ли да губя от съня си, за да отида среднощ в църква? Нека отидат старите" - помисли си Борис и отговори:
- Не искам. Предпочитам да спя. Нали, за да отпочина съм си дошъл. Малко ли безсънни нощи съм прекарвал и има да прекарвам и занапред, докато уча! Идете с тате сами.
- Както кажеш, синко. Пък... почини си! - кротко продума старата жена без обаче да може да скрие не съвсем приятното чувство, което извика в нея отказът на сина й. - Преди ти сам заръчваше да не забравям да те събудя за „Христос възкресе"..., та рекох... Е, Господ ще прощава... щом като си уморен...
И се отдалечи. Борис я проследи с поглед и продума на себе си:
- Май че се поразсърди. Горката женица, тя счита, че няма по-важно нещо от черкуванията й. Но ще й мине.
Борис Веженов студентстваше трета година зад граница. Откакто се записа в университета не беше си идвал. Работеше усърдно. Беше прав, че прекарваше безсънни нощи в занимания. Започна да се чувства често неразположен, заслабна. И лекарите го посъветваха да прекъсне за известно време учението си, да се върне при своите родители, да закрепне. И после пак да продължи. Случи се тъй, че неговото пристигане съвпадна с приготовленията за големия празник - Великден.
Не бяха се изминали и два дни от неговото пристигане, още не беше си отпочинал както трябва от пътуването, ето че майка му го изненада с покана за среднощната църковна служба.
- Проста женица, - думаше си снизходително Борис, - колко други по-леки работи нейната майчина обич не би допуснала да върши заради здравето си, а и не помисля дори, че на него зле ще му се отрази една нощ, прекарана в безсъние!
Борис спазваше режима, препоръчан му от лекарите, и си легна и тази вечер рано. Спокойствието в бащиния дом му даваше и хубав, крепък сън.
Беше спал доста, когато глухи камбанни звуци трепнаха в ушите му. Борис се раздвижи, потърка очите си. Помисли, че ей сега слънцето ще плисне шепа лъчи в лицето му - струваше му се, че е спал дълго и че е време за ставане. Но когато отвори очи, увери се, че е още съвсем рано. Мрак изпълваше малката му стаичка. Лъч светлина проникваше само през ключалката на вратата. В съседната стая бе запалена лампа.
- Виж как се излъгах, - помисили Борис. - Още е полунощ. Камбаните бият за църква, мама и тате се канят да отиват: свети в стаята им.
Изведнъж нещо реши.
- Мамо!
Старата жена дотърча разтревожена.
- Да не ти стана нещо, сине?
- Не тръгвайте още към църква. И аз ще дойда. Ето, сега ще се облека.
- Но ти, недей... спи си...
- Достатъчно спах. Както виждаш, сам се събудих.
Лъч на радост пробегна по сбръчканото лице на майката.
- Е, като е така, ще почакаме. Но побързай. След малко ще кажат „Христос възкресе".
Без много да ръзсъждава и да мисли, Борис се озова с родителите си на среднощната църковна служба. В църква застана на същото място, където заставаше преди. До него майка му и баща му посрещаха с гордост погледите на другите богомолци, които с любопитство отмеряха целия ръст на спретнатия гост. А Борис още с влизането си прикова своя поглед в бляскаво освететения иконостас. Веднага нещо трепна в гърдите му. Стори му се, че някаква птичка изхвръкна от сърцето му, като че затворена досега в клетка. Бодрост се разля в неговите жили. Някакъв унес го грабна и понесе със себе си.
Борис беше забравил снощния разговор с майка си. Не мислеше и как беше решил да дойде в църква и как се озова тук. Не разсъждаваше. Сега само гледаше. Сякаш някои други, чудни очи, бяха заели мястото на неговите собствени и чрез тях той възприемаше някакъв друг, неизказано чуден и привлекателен свят. Борис виждаше себе си, но не в сегашния си вид, а такъв, какъвто беше някога - виждаше се дете. Ето, детският му поглед трепти по иконите, наредени по иконостаса, предава им собствената си светлина, оживява ги. Той вижда по същите икони да трепти дирята на детските му устни - неговата чиста целука, поставяна с такава сърдечност и вяра не веднъж и не два пъти. Виждат очите му - възторг и радост да се спускат от църковния свод на струи, на струи, които се събират в едно над царските двери - там, където гори голямото кандило. И засиява това кандило с по-силна, с ослепителна светлина. Борис неволно отмерва крачка напред, отмерва втора, придвижва се към солея. Не се движи сам. Вълната от богомолци прилива към олатара с протегнати ръце. Протяга ръка и Борис. Очите му не се отмествят от бляскавия пламък на кандилото, възсиял от възторга и радостта, спуснали се от звездния църковен свод. Иска му се да вземе от този възторг и радост със себе си. Той чувства: те са бликнали и от неговото сърце, в което имаха своя чист извор не много отдавна - само преди няколко години. Сърцето му ги беше забравило, но сега ги видя и иска да си ги вземе.
Борис се събуди от унеса си. Някой го настъпи - той трябваше да отдръпне крака си. Озърна се: от всичките му страни пристъпваха към средните врати на олтара богомолците, протегнали ръце, в които държеха незапалени свещи. И долови напевния глас на свещеника:
- Приидите, приимите свет от невечерняго света!1
И Борис, в ръка с незапалена свещ, пристъпи към свещеника и я запали от светлината на неговата свещ. После се дръпна и застана на мястото си.
Миг след това, когато всички бяха вече запалили свещите си и църквата се озари от блясък, погледът на Борис се пречупи в лъскавината на златообкованото Евангелие, издигнато от ръцете на свещеника, който тържествено излезе от царските врати и се придвижи към изхода. Разлюля се вълна от богомолци, които се отдръпваха да му сторят път и се нареждаха след него. Вълната повлече и Борис.
Шествието излезе на двора. Погледите на всички бяха вперени в пламъчетата на свещите, които мъждукаха, подухвани от пролетния ветрец. И Борис пазеше пламъчето си от пристъпите на вятъра. Той вървеше натам, където го влечеше гъстата хорска вълна.
Но ето, че тя спря. Настана за миг тишина, процепена изведнъж от тържествения глас на свещеника:
- Христос възкресе!...
- Наистина възкресе! - отрониха и Борисовите устни вкупом с всички богомолци.
Пак се раздвижи вълната. Пак се озова Борис на своето място в църквата. Стройното, мощно пеене не стихваше. Борис сведе глава и потъна в себе си. Като ехо от друг свят приемаше той тържествената църковна песен. Студентът се молеше...
- Да вървим, църквата пусна! - прикани го топлият майчин глас.
Борис мълчаливо свърна към изхода и пое с родителите си към вкъщи.
И той, и майка му, и баща му, пазеха в шепите си запалените вощеници2 от възкресната светлина.
Мрак застилаше земята. Борис се движеше без да гледа къде стъпва. Сякаш някаква сила го носеше.
- Синко, не пазиш свещта си! Вятърът ти я угаси. А трябваше до вкъщи да занесеш пламъка й! - упрекна го майка му. - На, запали си от моята свещ.
Но Борис не чу. Той пристъпваше към вкъщи без да забелязва угасналата свещ, която бе зашепил в ръцете си. Дълбоко в себе си той чувстваше да гори с нов, силен пламък друга свещ, възпламенена от невечернята светлина на Онзи, Който освети мрака на тази нощ с божествената Си светлина и нанесе победа над смъртта с чудесното Си възкресение!

                                                                                                                                                                                                                        
1. Когато наближава 12 часа, всички свещи и кандила в църквата са угасени и свещеникът изнася от олтара запалена свещ, пеейки този тропар: „Дойдете и приемете светлина от незалязващата Светлина и прославете Христа, Който възкръсна от мъртвите.”
2. Восъчни свещи

неделя, 2 април 2017 г.

Вкусни "пържени" картофи на фурна

От книжката "Уча се да готвя."



Необходими продукти:

350 г. картофи
1 с. л. олио

Начин на приготвяне:

Фурната се загрява на 200 градуса.

Картофите се нарязват на пръчици. Слагат се в по-голяма тава, за да са на един пласт, овалват се хубаво в олиото с ръце. Печенето е по-лесно, ако тавата е покрита с хартия за печене, но може и без нея.

На всеки 15 минути картофките се объщат със шпатула. Готови са, когато са меки в средата и златистокафяви отвън. Може да се пробва, като се стисне внимателно едно картофче.

Печенето отнема 40-45 минути.

събота, 1 април 2017 г.

Лов на яйца

Ако имате възможност е хубаво да се направи истински лов на някоя полянка с пластмасови яйца, които се отварят. Вътре може да се сложат бонбонки. Може да се сложат и такива листчета:


Идеята е на Иренка от Тексас, както се вижда от листчето.

И за да отброим колко дни остават до лова на яйца може да използваме този календар.




Св. Мария Египетска - да обърнеш живота си на 180 градуса

От миналата година: http://hristianche.blogspot.bg/2016/04/blog-post_42.html
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...