Симеонка Илиева пише приказки. И тя самата е като излязла от приказка. Животът ѝ е на ръба между обикновеното ежедневие и ежедневното чудо.
Чух за Мони от нашата кума, която горещо ни препоръча приказките ѝ. После гледах част от записа на премиерата в София и попрочетох части от приказките. Естествено хиляда критики имах към различни дребни детайли в тях. Но когато прочетох цялата книжка си дадох сметка за две неща: приказките са писани от дете за деца. Мони в душата си е чиста и невинна като дете. А приказките ѝ звучат сякаш са писани от майка Валентина Друмева, Оскар Уайлд и Джани Родари. В тях има силен фантастичен момент, но са канонични и се придържат към християнските ценности. От всяка от тях децата могат да извлекат поука. С разрешението на Мони ще публикувам моята любима приказка тия дни. Очаквайте! :)
А сега за Мони. Тя е от хората, които като влязат в дома ти, имаш чувството, че винаги са били част от него.
Невъзможно е да не я обикне човек веднага, още щом чуе гласчето ѝ по телефона. Много земна, много чиста, от нея лъха простота и непринуденост.
Беше ми интересно да разкаже за пътя си към вярата. Оказа се, че като дете баба ѝ редовно я е водела на служба в неделя. (Доколкото си спомням я е причастявала.) После минали години, Мони я завихрил животът и така се стекли обстоятелствата, че Бог ѝ дръпнал внезапно патериците и тя загубила център, работата си, вкус към живота, един ден се озовала в църквата в родния си град. Каза: "Половин час седях в църквата. Излязох, купих си един сандвич и светът беше различен." Ето това е нашият православен храм! От този момент започва да търси Бога и го намира. Живее вярата и когато през 2016 година чува притчата за талантите започва да изпитва вина, че не развива собствения си талант. Талант да мисионерства сред семействата на децата, с които работи като аниматор. "Писаното слово остава," казва Мони. И сега внимавайте! Тя се помолила усърдно на Бога и решава да напише книгата си за времето на 40-те дни на Великия пост. "Някои сутрини ставах в 4 часа, преди да отида на работа, за да мога да си довърша работата за седмицата." Нищо чудесно няма в това, нали? А ако ви кажа, че Мони не е организирана и стегната, а хаотична и ангажирана с куп неща? Чудо, истинско чудо. И като чете човек приказките разбира, че са плод на вдъхновение и молитва. Бог е действал, Мони е съдействала. Разказа ми как в любимия ми разказ първо избира името на един от героите, екскурзовод в Рила. Решава да го кръсти Лука. После за пръв път в живота си прочита житието на св. Йоан Рилски и научава, че той е имал племенник със същото име.
Ще ви кажа още някои чудеса, случили се с Мони. Отива в София, за да бъде самостоятелна, намира си работа като сервитьорка и я уволняват на първия ден. "Смотаната сервитьорка," каза тя за себе си на шега. :) Кара един месец без работа и с последните си десет стотинки влиза в храм "Св. Георги" при НДК, купува си свещичка и казва молитва. Излиза, влиза в едно заведение да си търси работа, наемат я веднага и ѝ предлагат предплата. :) В наши дни!
И любимото ми чудо с бобчето. След като с такава лекота написва книгата по време на поста, отношението ѝ се променя. Въпреки, че ѝ се полага порцион в хотела, където работи, тя се отказва от него и в постните дни си купува хлебче и бобче и така изкарва. И казва: "Чувствам такъв прилив на сили!" Обаче един ден парите, с които е дошла от София свършват, още не са ѝ дали първа заплата. Мони върви по пясъка край морето със своя приятелка и ѝ казва: "Няма страшно, нещата ще се наредят. Утре ще постя." И в следващия миг една вълна плисва и залепва една петолевка на крака ѝ. "За моето бобче," каза тя. :)
Но най-голямото чудо е колко е заразна вярата ѝ. Мони непрекъснато обяснява на родителите, че се справя толкова добре в работата си като аниматор, защото Бог ѝ помага. На морето започва да ходи в неделя на църква. Първоначално ставала рано, за да може да отиде пеша дотам, но постепенно научават и други хора и започват да я карат с кола.
За мен Мони е вдъхновение и пример. И приятел, скъп приятел.
