В последните години много се говори за войнстващия атеизъм. Аз искам да ви насоча към размисъл за войнстващите християни. Тези, които държат да проглушат ушите на всички като им изтъкват колко са затънали в грехове. Тези, които, макар че са прави, не постигат нищо повече от това да отблъскват хората от себе си, от християните като цяло и от Бога. Да, това е тъжната истина. Но тези самопровъзгласени апостоли не виждат така резултата от усилията си. Те се гордеят със своята мисия да просвещават отдалечените от Бога наши съвременници.

Имам един любим момент от житието на св. ап. Павел, мисля, че беше. Мъжът ми го е разказвал. Когато отива в Атина, той не започва да обижда местните жители, че са идолопоклонници. Напротив, започва проповедта си с думите: "Виждам тук много олтари на Безименния Бог на християните. Искате ли да ви разкажа за Него?" Това се вижда многократно и в житието на свети Порфирий. Спомнете си епизода с публичния дом на Богоявление. Той не позволява съдържателката на дома да обиди момичетата, а започва с разговор за това колко много Бог обича тези жени и как трябва и те да се постараят да Го обикнат и те. А да обикнеш Бога означава чисто и просто да изпълняваш заповедите Му. И така, за да изпита някой необходимост да "угажда" на Бога, трябва първо да Го познава и обича. А как да Го опознае, ако не чрез ближния. А този ближен сме ние. И не забравяйте, Бог ни заръчва да не дължим нищо друг-другиму освен взаимна любов.

Изобщо не се сещам за момент в Свещеното Писание, където да се казва: "Изобличавай ближния си." Подсетете ме, ако греша. Пише да не вадим чуждата треска, преди да извадим гредата в собственото си око. Пише, че сме светлината на света. Пише, че любовта е над всички добродетели.

Често пъти, когато се изповядвам, отецът мълчи. Мълчи и се моли. Може би постъпва така, когато е изморен или има дълга опашка от хора за изповед след мен. А може би просто това е най-добрата проповед. И най-трудната.