вторник, 2 юли 2013 г.

Детска "болест", Дмитрий Соколов-Митрич

За цветята на живота и родителските инстинкти
Децата са свято нещо. Всичко най-добро – за децата. Цветята на живота. Радост вкъщи. Синко, не се безпокой, татко ще направи всичко за теб. Тази песен някак страшно ме умори. И като пораснало дете, и като родител, и като бъдещ дядо. Може би вече е време да се отнасяме с децата по човешки?
Лично аз не бих искал да се появя на бял свят в днешни дни. Твърде много любов. Още щом придобиеш дата на раждане, ти начаса се превръщаш в кукла. Мама, татко, бабите и дядовците веднага започват да отработват върху теб родителските си инстинкти и комплекси. Хранят те за три гърла. Викат за теб детски масажист. За всеобщо умиление те обличат в джинси и ризки, макар че още дори не си се научил да седиш.
Към третия ти рожден ден твоите играчки не се побират в детската стая, а към шестия – в сарай. Отначало всеки ден те возят, а след това те водят по магазини за детски дрехи, по пътя отбивайки се в ресторанти и зали с игрални автомати. Особено надарените в умението да обичат мама и баба спят в едно легло с тебе чак до десетгодишната ти възраст. А, да – щях да забравя. Таблетът! Детето задължително трябва да има таблет. Желателно и айфон. Още от три годинки. Защото такъв има Серьожа, неговата майка му е купила, а тя печели много по-малко нас. И даже Таня от съседната група има, въпреки че живее с баба си.
Преди училище обикновено завършва „кукленият период" и в този миг започва „изправително-трудовият". Любещите родители най-после осъзнават, че са вършели нещо не както трябва. Детето е натрупало излишни килограми, има труден характер и синдром на дефицит на вниманието. Всичко изброено дава повод за преминаване към ново ниво от увлекателната игра в родителска любов. Това ниво се нарича „намери специалист". Със същия ентусиазъм сега те влачат по диетолози, педагози, психоневролози, само невролози и само психолози. Роднините бясно търсят някакво чудо, с помощта на което да бъдат постигнати вълшебни резултати, без при това да променят собствения подход във възпитанието на детето. За тези езотерични по своята същност практики харчат куп пари, нерви и време. Резултатът е нулев.
Този период се характеризира още с отчаяни опити спрямо детето да бъдат приложени нормите на желязна дисциплина и трудова етика. Вместо да подтикнат малкото човече към някакви занимания, вместо да му предоставят повече свобода и възможност за поемане на отговорност – роднините започват по ред с каиши и викове. Вследствие на това детето свиква да живее под палката, губейки способността да се интересува от нещо.
Когато безполезността на похабените усилия стане очевидна, започва етапът на прекършената родителска страст. Тук почти всички любещи родители започват рязко да сипят укори и обвинения към своите деца: „Ние направихме всичко за тебе, а ти!" Този етап се изразява в пълна капитулация с по-нататъшно изпращане на отрочето в образователно учреждение от затворен тип, а други приемат безропотно идеята: „Ти си моят кръст".
Смирявайки се с това, че от въпросния човек не е излязло нищо свястно, родителите с Тисимояткръст на шията продължават да доубиват личността на своето вече почти пораснало дете. Записват го на платено обучение във ВУЗ, дават пари за подкупи на преподавателите и просто за текущи разходи, купуват му жилище, кола, уреждат го на добре платена работа според възможностите си. Ако Тисимояткръст не е твърде талантлив, тази стратегия би могла да донесе някакви ценни плодове – ще израсне психично осакатен, но напълно добросъвестен гражданин. Само че много по-често за заличаване на раните, нанесени от прекомерната родителска любов, децата плащат по друг начин: със здравето, живота, душите си...
Култът към децата възниква в нашата цивилизация не толкова отдавна – едва преди 50-60 години. И в много аспекти това е също толкова изкуствено явление, колкото маркетинговият кока-колен Санта Клаус. Децата са най-мощният инструмент за разрастване на потреблението. Всеки квадратен сантиметър от детското тяло, да не говорим за детската душа, отдавна са поделени между производителите на стоки и услуги. Да накараме човека да обича самия себе си с такава маниакална любов – това е въпреки всичко доста сложна етична задача. А любовта към детето се развихря неконтролируемо.
Разбира се, това съвсем не означава, че по-рано не са обичали децата. Обичали са ги, и още как. Просто в предишните времена семейството не се е въртяло около детето. Възрастните не са играели ролята на безплатни аниматори, те са живеели своя естествен живот и според степента на израстването им постепенно са включвали в него и потомците си. Децата били обичани, но още с първите проблясъци на съзнание те разбирали, че са само част от голямото цяло, наречено „нашето семейство". Че съществуват възрастни, които трябва да бъдат уважавани, че има малки, за които е необходимо да помагат, че има обща работа, в която трябва да се включват, че съществува наша вяра, към която следва да се придържат.
Днес пазарът натрапва на обществото модел за семейство, изграден около детето. Това е умишлено губеща стратегия, която съществува единствено, за да източва пари от домакинствата. Пазарът не иска семейството да бъде построено правилно, защото тогава то ще удовлетворява по-голямата част от своите потребности само, вътре в себе си. А нещастното семейство обича да предоставя решаването на своите проблеми на външни източници. И този навик отдавна вече е станал фундамент на цели отрасли за милиарди долари. Идеалният от пазарна гледна точка баща е не този, който прекарва почивните дни с детето си, разхожда се с него в парка, карат заедно велосипеди; а бащата, който работи извънредно през уикенда, за да припечели за двучасово посещение в аквапарк...
И знаете ли какво? Нека да заменим глагола „обичам" в този абзац с някой друг. „Игнорирам", „вредя на някого", „проявявам равнодушие". Защото подобна родителска любов е форма на егоизъм. Сприхава майка, баща работохолик – всичко това не е нищо повече от игра на инстинкти. Каквото и да изприказваме за родителския дълг и жертвеността, такова родителство представлява грубо наслаждение, една ужасна биология.
Съществува прекрасна индианска поговорка: „Детето е гост в твоя дом: нахрани го, възпитай го и го пусни".
Да нахрани – и глупакът може, да възпитаме – това вече е по-сложно, а да умеем още от първите минути на неговия живот съвсем плавно, незабележимо, лека-полека да отделяме детето от себе си – именно това е любов. Ти си прав, както винаги, Чингачук. | www.foma.ru.
Превод: Радостина Ангелова

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...