В линка има още житие на Св Витлеемски младенци от Св Николай Велимирович и песнопения в тяхна възхвала.
Срещата ми с тях бе отначало задочна. Стоях, гледах украсената с цветя маса, където ще изложат мощите им, вълнувам се с мъжа ми дали празничния килим под нея ще се изпъне до вечерта, гълча Антоний, който упорито отказва да проумее, че църквата не е място за игра, притеснявам се, че отдавна е минало времето за обяд и Илия ще ревне всеки миг... Изведнъж чувам до себе си:
- Тони на колко е? - пита позната на мъжа ми от детинство.
- На две и половина.
- Значи Светите Витлеемски мъченици са били на неговата възраст и като Илийчо. Как не им е дожаляло да ги убият?!
Не казвам нищо, но си мисля, че войниците за това са обучавани - изпълняват заповеди без да оспорват. Може и да им е домъчняло, но това е царска заповед. Повече не мисля по въпроса, защото е време да тръгваме, но минути по-късно мъжът ми повтаря думите:
- Светите младенци са били на тяхната възраст - посочва децата. - Как не им е дожаляло...
- Същото ми каза и Веска! - казвам, а си мисля: "Не сме ли и ние Иродовци? Не се ли заслепяваме от страстите си? Не падат ли хиляди невинни жертви в това заслепение? Не използваме ли другите да вадят нашите кестени от огъня? Кога последно се смирихме да станем като тия малките?" И мия съдовете и чакам децата да станат от сън, за да отидем и ние на вечерня, а после съм твърде изморена, за да ги водя сама на празничната служба. Слушаме дядо Владика от Асеновград, където е бил на 9-ти, учим английски, рисуваме, чакаме гости и знаем, че щом се извърви навалицата, тати ще ни заведе да се поклоним и ние на мощите.
И отиваме. По пътя към колата казвам на Тони, че мощите са на едни дечица, които са станали ангелчета, когато се е родил Господ във Витлеем:
- Ще целунеш мощите и ще се помолиш. Може да искаш да молят Бог да ви даде с Илийчо да сте здрави, да растете умни и добри. А най-добре да кажеш: "Свети Витлеемски мъченици, молете Бога за нас!" - по моя заповед Антоний повтаря както може молитвичката, закопчавам го и тръгваме. Предстои ни да се срещнем на живо, но тук разказът свършва. Остава мечтата да имам време като моите познати, които срещам в храма. Да мога да поседна на стасидиите, да погледам иконата им - мъничка и скромна като тях, да се вглъбя в молитва към тях, да помогна в храма, както мога. Някой друг път... Сега съм заета с моите младенци, а кой знае, може Бог да ни готви нова среща, още утре, за Литургия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
КОМЕНТАРИТЕ СЕ ПУБЛИКУВАТ, СЛЕД КАТО БЪДАТ ОДОБРЕНИ!