Източник: https://pravoslaven-sviat.org/
Кратко или подробно да се изповядваме?
Ако говорим за словесния израз на покаянието, то как трябва да се кае човек? Има хора, които по време на изповед просто разказват своя живот или – още по-често – се оплакват колко лошо е всичко при тях. Други претоварват своето покаяние с множество детайли, погребвайки в тях същността на това, за което искат да попросят прошка от Бога. Случва се, изповядвайки се, човек пряко или косвено да оправдава себе си – например, дълго обяснява, че знае точно как би трябвало да постъпи, но ето – сбъркал е и е постъпил по друг начин. Между другото, има грешка – противоположна на тази, и това е липсата на всякаква конкретност. Изповедта звучи така: „Съгреших с дело, слово и помисъл, с гордост, завист, ненавист, преяждане, прелюбодеяние” и т.н., с което покаянието завършва.
Как да пристъпим към изповядването на своите грехове? Ще се постарая да посоча няколко основни момента.
На изповед човек трябва да говори за това, за което се чувства виновен. В една от случките описани в „Патерика” някакъв брат пита своя духовен отец: „Авва! С какво да се занимавам в килията?”. Онзи отговаря: „Какво ще те безпокои, когато застанеш на Страшния съд?” – „Моите грехове.” – „Тогава отиди в килията и плачи за греховете си”.
Ако се опитаме да приложим този съвет към нашия живот, трябва да се запитаме: защо отиваме на изповед в крайна сметка? За да се помирим с Бога, да попросим от Него прощение за тези грехове, в които се съзнаваме виновни. Ако отиваме за друго – по-добре да не ходим: нашето покаяние ще бъде формално, безполезно. Ако сме дошли при Бога със съкрушение за конкретни грехове – нека просим прошка за тях, а не да се опитваме да разводняваме покаянието си с излишни разсъждения. Ако ние сериозно обидим някого, но отивайки при него, вместо да му кажем: „Прости ми за това и това”, започнем да говорим за какво ли не, няма ли той в края на краищата да ни каже: „Слушай, приятелю, какво искаш? Аз едва се сдържам след това, което ми причини, а ти тук ми дрънкаш някакви врели-некипели. Върви си, моля те.” Бог няма да ни каже така, но на практика нещата ще станат по-лоши.
Преподобни Йоан Лествичник казва, че преди да застане на молитва, човек трябва да се подготви за нея и да напише на хартията на своето прошение правилните думи. Ако той прави това небрежно, разсеяно и без усърдие, тогава ще скъсат прошението му и ще му го захвърлят в лицето. Същото, образно казано, може да се случи и при изповедта, когато нашата хартия, с написания на нея цял роман, може също да бъде скъсана и хвърлена в лицето ни. И което е най-страшното, ние може и да не забележим това.
Изповедта трябва да бъде конкретна, понятна за свещеника. Когато ние казваме: „Съгреших с дело, слово и помисъл” или „Грешен съм в гордост и гняв”, остава абсолютно неясно какво стои зад това. Ние само назоваваме страсти, които живеят и по един или друг начин се проявяват във всеки човек. На изповедта трябва да се каем в конкретни прегрешения, защото само тогава можем да се поправим.
Да не говорим, че зад една или друга дума може да стоят напълно различни неща. Например гневът (това е може би най-очевидният пример) може да се прояви във викове, във вопли, в побои, в това човек да изпотроши целия дом, или в това, просто да кипи вътрешно и да не може да каже нито дума. Всичко това са различни степени на греха. Освен това, ако един човек, изпадайки в гняв, преди се е бил, след това е престанал да налита на бой и, разгневявайки се, само е ругаел, а постепенно се отучил и да ругае и сега само скърца със зъби – това е огромен напредък! И ако свещеникът знае какво е било преди и вижда, какво е сега, той разбира, че за този гняв не трябва да порицава човека, а трябва да му каже: „Ти си герой. Слава Богу! Сега престани да скърцаш и със зъби, след това вникни в поводите, които те карат да се гневиш, разбери, че те са нищожни и ще успееш напълно да се избавиш от този грях”.
Ако изповедта не е конкретна, свещеникът няма да може да каже нищо на дошлия при него за изповед човек. И на изповядващия се често му е трудно да си изясни какво се случва с него: той чувства, че гневът го задушава както и преди. Но, докато му е давал израз, му е било по-леко, а сега се сдържа и чувства още по-голяма тежест. Струва му се, че от неговите усилия няма никаква полза – положението не става по-добро, а се влошава. Ето защо ясната изповед е много важна.
Ето още един пример как неконкретната изповед може да доведе до недоразумение. Човек от енорията се кае: „Виновен съм в прелюбодеяние”. Но аз виждам този човек в храма, той редовно се изповядва и причастява, и дори не е женен, а да предположа, че има отношения с омъжена жена, ми е трудно. Питам го: „Какво по-точно имате пред вид?” – „Имах нечист сън…” Това дава възможност на свещеника да разясни: не, това не е прелюбодеяние, това е просто сън. Грехът може да се изразява в някакви неподобаващи мечтания преди лягане или в това, че след събуждането е останало съчувствие към видяното на сън, а не в това, че ни се е присънило нещо нецеломъдрено – в това няма никакъв грях. Но когато човек говори без да даде никакви пояснения, не можеш да разбереш за какво става дума. Той казва: „Виновен съм в прелюбодеяние.” и ти отговаряш: „Добре, отлъчен си за една година от Причастие.” Разбира се това е безумие и формализъм и от двете страни! Не бива да ги има.
Има неща, които изискват обяснение. Например, чуваш на изповед: „Пребих човек.” Какво е това? Хулиганство, за което по закон се предвиждат петнадесет денонощия в ареста, а ако са нанесени тежки телесни повреди и реална присъда. Но ако човекът обясни, че е вървял по улицата, видял, че бият някого, застъпил се за него, завързала се схватка – това е напълно различна ситуация, нали? Или например, идва човек и казва: „Скарах се жестоко с Иван Иванич.” Какво може да каже свещеникът по този повод? Нищо, ако изповядващият не се уточни: „Скарах се с него и не мога да му простя, чувствам, че дори не искам.” Друго нещо е, когато той каже: „Скарахме се, после ме хвана срам, отидох, помолих за прошка и се сдобрихме.” Затова такива детайли, поясняващи същността на случилото се, не са излишни.
Говорейки по същество, трябва да говорим лаконично. Не са нужни обяснения от рода на: „Отидох в магазина, болеше ме главата и затова по пътя се разсърдих на човека, който ме обля с кал с колата си. А в магазина се скарах с касиера, защото се опитваше да ме излъже в сметката…”. Това е излишно. „Постъпиха с мен нечестно и аз не се отнесох към това спокойно, разгневих се”, или „Една кола ме опръска с кал и аз наругах наум шофьора”.
Когато християнинът се изповядва редовно, възниква възможност веднага да се проведе някаква духовна работа. „Ето ти постъпи така, а какво трябваше да направиш?” – „Да премълча”. – „И още?” – „Това и това”. Разборът на греха е и негово лечение. Човекът е показал раната си и ти си му предложил пластир – ето това се извършва по време на тайнството Покаяние. По-точно – и това.
Изповедта не е време за съвети?
Много често на свещеника му се налага да слуша от идващите на изповед разказ за техните скърби, болести, обиди и неуредици. Разбира се, оплакванията от живота и разказът за това колко лошо е всичко, в никакъв случай не са изповед, а желание на човек да сподели това, с което сам не може да се справи, желание да получи подкрепа, наставление, понякога просто да си излее душата. И пастирът, от една страна, не трябва да отблъсква този, който вместо разкаяние за греховете е решил да му разкаже за болките си, защото негов дълг е не само да приеме изповедта, но и да утеши, да подкрепи дошлия. От друга страна е възможно свещеникът да няма време за това при изповедта и, което е по-важно, той не бива да допуска християнинът да подмени едното с другото, защото тогава ще остане без това, за което е дошъл – вместо насъщен хляб, ще получи, ако не камък, то корав комат.
Човек сам трябва да разграничава изповедта от разговора по вълнуващите го проблеми. Ако е нужно да се посъветва със свещеника, по-добре ще бъде да го помоли да му отдели за това време извън изповедта – след нея или в друг ден, а пред аналоя с кръста и Евангелието трябва да се кае Богу (помнейки и това, че нашите грехове от една страна и житейските ни трудности и беди от друга, са тясно свързани).
Дневникът като начин за самоконтрол
Няколко думи по повод подготовката за изповед. Много неразумно е човек да живее безгрижно седмица, две, три, може и месец, а след това изведнъж да се сепне: „Какво се случи в живота ми за това време и какво ставаше в моята душа?” и да се опита да едновременно да сумира, проанализира и изповяда всичко това. Не за месец – за няколко дни се случват много събития и ние, бидейки невнимателни, се отпускаме духовно през това време.
По време на едно пътуване из Русия свети Йоан Кронщадски бил запитан от събралите се за среща с него свещеници: как можем да водим внимателен живот и да се променяме към добро, а не към лошо? Той отвърнал, че за него един от начините за самоконтрол и работа над себе си е дневникът. Дневникът на свети Йоан Кронщадски не е публикуван изцяло. Освен откъсите от него, влезли в книгата „Моят живот в Христа”, ние имаме възможност да се запознаем с други извадки, публикувани отделно. Но даже четейки само тези фрагменти, ние виждаме непрекъснатата работа на светия пастир над себе си, строгото му самоизобличаване в най-дребни прегрешения и немощи, искреното му покаяние.
Вероятно подходящата форма за самоконтрол е индивидуална за всеки. Но това, което може еднозначно да се препоръча, е извършваното всяка вечер изпитване на съвестта и покаяние за тези грехове, които сме допуснали през деня. За това, като средство за запазване на вниманието върху себе си и средство за промяна, говори преподобни Никодим Светогорец в своята книга „Невидимата бран”.
Важно е не просто да си припомним в какво сме съгрешили през деня и педантично да го запишем в тетрадката си – не, трябва да обмислим: защо паднах в тези грехове? Как бих могъл да ги избегна? В какво се състои грешката ми – просто в невнимание или в недостатъчна строгост към себе си? Дали, разбирайки как трябва да постъпя, аз все пак се поддадох на изкушението или обстоятелствата бяха такива, че не успях да се справя?
От една страна трябва да попросим прошка от Бога, а от друга точно да проанализираме какво да направим, за да не падаме отново в тези грехове. Внимателният към себе си човек, помнейки това, което се е случило вчера и завчера – а той помни това, ако работи над себе си по подобен начин, още днес се готви за утрешния ден. Така се създава един непрекъснат цикъл.
Преди да отидем в храма на изповед, можем да извадим тази пазеща се на някое скришно място тетрадка и да я прегледаме, припомняйки си записаното в нея. Разбира се и тук можем да се хлъзнем по пътя на формализма: например, прочитайки своите записки подред, без да ги анализираме, да говорим на свещеника едно и също по няколко пъти с различни думи. Естествено, всичко записано трябва да бъде обобщено по някакъв начин: ако в нашите записки един и същи грях се повтаря в различна форма, трябва просто да кажем, че този грях е бил извършен от нас не веднъж по един или друг начин.
Разбира се, говорейки за един или друг грях, трябва да разбираме: дали това е бил срив, предшестван от борба или сме грешили неограничено и произволно. Това също трябва да се каже на изповедта. То ще позволи на свещеника да разбере степента на падението и състоянието на душата. Тогава той наистина може да ни даде добър съвет и наистина да ни помогне.
Има и изповеди, които е достатъчно просто да изслушаш, без да казваш нищо, разбирайки, че човекът сам ще направи всичко необходимо. Може само да се помолиш за него, да го подкрепиш и това ще бъде достатъчно. Но по-често с изповядващите се трябва да говорим, да им подскажем, да ги посъветваме. За съжаление, някои трябва да бъдат изобличени, отрезвени. Трябва да направим за тях това, което те сами не са направили за себе си и дори да ги „изплашим”. Как? Да им напомним за смъртта, за това, че покаянието не е просто някаква рутинна процедура, а сериозен момент от живота. Макар че най-добре е, когато християнинът сам изобличава и отрезвява себе си.
Фрагменти от книгата на игумен Нектарий (Морозов) – „Тайнството Изповед: Как да се научим да се каем и да престанем да се крием от Бога”
източник: сайт на Саратовска епархия
