По-точно е да се каже, че Бог ме намери. Ако изобщо някога някого е губил.
Началото ми е малко смътно. Може би нещата са започнали няколко поколения преди мен. Помня, че баба Върба имаше кандило. Това е бабата на моята майка. Моята майка, макар и не въцърковена и истински вярваща, пее в местната църква. Има нещо, има семенце.
Бях кръстена на 18 години почти от суеверие. Мина известно време буйна младост. В един момент в мен се зароди желание да постя. Мисля, че при доста хора с това се започва. Помня, че постех, когато баба почина и една нейна роднина ме попита: "Как можеш да вярваш, след като баба ти се разболя от рак и сега не е между нас? Защо вярваш в такъв жесток Бог?" Тогава изобщо не знаех отговора на този въпрос. Не казах нищо, но продължих да вярвам. Просто вярвах по един леко див и наивен начин. По онова време говорех големи глупости за вярата. Няма да ги повтарям, но я възприемах като част от българската традиция и култура, а не като начин на живот и отношения с живия Бог, които са за цял живот.
Но Бог не ме остави. Той е така милостив. Събра ме с най-добрата ми приятелка от студентските години, която ми е все така скъпа и близка. И с нея ръка за ръка полека лека навлязохме във вярата. Тя първа започна да се изповядва и причастява. На мен ми трябваше много повече време. И общо взето това е.
Само една случка от преходния ми период много ме впечатлява всеки път, като се сетя. По някаква причина съм болнава и по време на пост много отслабвам и често се случва да боледувам. Помня, че нашите ме бяха посъветвали да спра с постенето известно време по тази причина. Послушах ги, не постих известно време. Но после дойде рождественският пост и аз си представих с какво удоволствие ще ям постна храна. Още помня, че си мислех за филия с печени чушки. :) Забравих за предпазливостта и поднових поста. Сега си мисля, че това сигурно не е случайно. Беше след кръщението. Друго си е да имаш ангел пазител. :)
