Аз смятах, че се причастявам толкова години, така мислех, каква заблуда. В нашия град имаше един благ човек, дядо, преблаг, идваше в храма. Веднъж се разболя, беше на легло и отидох да го причастя. Седеше в края на леглото, беше сломен, доближих се със св. Потир и започна да говори, започна един диалог. В началото мислех, че говори на мен и тръгнах да му отговоря, но той говореше на Христос. Св. Потир беше пред него, а той, с болката и кръста на болестта върху плещите си, седеше в края на леглото и говореше на Христос. Сигурно е, че получаваше отговори, защото това не беше монолог, говореше Му толкова сладко и нежно, усещаше присъствието на Христос, а аз замръзнах на място. Онемях. Това е връзка, си казах, това е св. Причастие. В онзи момент в рамките на няколко минути, този човек отвори сърцето си, изля душата си чрез изповед, благодарение, славословие, умоление. Колко неща излязоха от сърцето му. Благ човек. И във всичко това той самият никъде не присъстваше. Боже мой – ето връзка с Христос. Знаете ли какво каза на Христос в онзи час – това, което и разбойникът каза на кръста. „Аз заслужавам това, което си изпатих и ще си изпатя. Христе мой, помилуй моите врагове, приятели, деца, внуци, всички хора“ – в онзи момент съществото му се беше отворило толкова много, че беше прегърнало целия свят, цялата вселена. Сякаш слушах разбойника – „справедливо страдаме“. „Сега си получаваме заслуженото“. Това казал разбойникът на другия разбойник, същото казваше и той. Това е общение, приобщаване, причастяване, това е връзка. Нека не смятаме, че св. Причастие означава, че ще отида, ще се причастя и ще си тръгна. Св. Причастие е целият ни живот, всяка секунда, и ако всяка наша секунда не е божествено причастяване – приобщаване, т.е. съприкосновение с Христос, тази секунда е загубена, няма да се превърне във вечност. Нека направим каквото можем, за да положим секундите, минутите, ударите на сърцето, всичко каквото имаме, в Христос. Светците не били извънземни, не били свръхсилни, не били нещо подобно, а знаете ли какво се опитвали да направят? Ако виждали, че една секунда щяла да им убегне, я дърпали, държали я за Христос, със зъби и нокти, за да я дадат на Христос. Не издържали мисълта и чувството, че една секунда, една минута, един час, един ден ще бъде без Христос – те не издържали това, не го понасяли.
Пълният текст тук: http://pravoslaven-sviat.org/2018/01/09/za-da-srestnem-hristos-trqbwa-da-se-potrudim/
