Литургичното възпитание на децата

http://pravoslaven-sviat.org/2017/10/29/23817/


Обикновено родителите идват при нас впоследствие, след като проблемите вече са се появили. Тогава можем да им кажем много малко неща, защото е по-трудно да изцелиш болестта, отколкото да я предотвратиш. Както бебето бива „износено” девет месеца преди да се роди, така и проблемите биват „износвани” и когато се появят, това е краят и този край е труден, защото вредата вече е нанесена. Много пъти говорим – и понякога прекаляваме – за ваксината срещу грипа.

Основната грижа на родителите е да направят ваксини на децата си, докато са малки. Ваксината цели да предпази децата от болестите, защото ние не я поставяме, когато детето се разболее, а много по-рано, за да съществуват антителата, които да отблъснат болестта. Много е важно навременното поставяне на ваксината. Ние още в самото начало забравяме, че здравето е въпрос, който засяга не само тялото, а целия човек, т.е. и душата, и тялото. За тялото и неговото здраве полагаме много усилия – ваксините, за които казахме, вземаме много предпазни мерки, но не правим същото и за душевното здраве на децата. Казвам това във всякакво значение на думата. Първо с нейното богословското значение, т.е. здравето на душата, която конституира ипостаста на човека, защото останалите проблеми, психически и психологически, както казваше блаженопочившият свят Божий угодник старец Паисий, обикновено са духовни проблеми, които обаче ние сме загърбили. Така нещата се изкривяват и те се превръщат в психически, в психологически проблеми, търчим да ги решаваме и обикновено не успяваме да го направим. Въпросът е прост: как човек се грижи за духовното, за душевното здраве на децата? – като поставя необходимите ваксини в подходящата възраст.

Чувствам много голяма скръб и притеснение, когато един човек идва пълен с отчаяние и ти казва – помогни ми! И ти му казваш, че мога да направя много малко неща или по-скоро да ти кажа, че ти самият вече можеш да направиш много малко неща, защото – какво е нужно? Вече е нужно съдействието на болния, на младия човек, който обаче е стъпил накриво. Дали той иска да съдейства? И дали има сили да съдейства? Има млади хора, които например искат да се откажат от алкохола и наркотиците, но толкова много са се пристрастили към тях, че не могат да го направят. Правят някакъв опит, но не издържат, намира се някой техен приятел и т.н. Това е драма, но каква е нейната причина? Много е болезнено в даден момент да разбереш, че това, което живееш днес, се дължи на неща, които си пропуснал вчера. Затова  са необходими духовните ваксини и за една такава ваксина искам да говорим днес, която не просто  виждам и я разбирам, а много пъти и  самите деца ни я показват. Децата, които  погубват себе си, са нашите собствени деца, а не чужди. И утре, не дай си Боже, това може да бъде вашето дете, малкото дете, ако не внимаваме с тях. Много пъти казвам, че  наркоманът става такъв на 4-год. възраст, а не на 14-год. възраст. Днес виждаме млади, които са се забъркали в наркотиците, в лоши компании, от които не могат да прекъснат своята зависимост, днес нещата са малко свирепи, те дори биват заплашвани, ако поискат да избягат оттам. Виждаме с каква лекота и без сами да осъзнават децата започват да пият алкохол, да се забъркват в други неща, има деца, които вече са придобили психологически проблеми, особено ако живеят в  разбити семейства. Един млад човек, чийто дом се руши, в даден момент призна, че “14 години рушах това, което жена ми се опитваше да направи”. Какво да кажеш? И какво да ѝ кажеш? Кое е неговото оправдание? Знаете ли? “Така се научих вкъщи.” И това, което е научил, това и  прави. И какво направи? Сам го каза, не е нужно да го повтарям.

За коя ваксина говорим днес? Това е литургичното възпитание на децата. Навярно ще попитате какво означава това? Ще ви кажа – това е възпитанието за опита от Бога, т.е. детето трябва да придобие усещане за присъствието на Бога в неговия живот. Самите деца го признават. Преди две години ме помолиха да им говоря за значението на хляба в богослужението. Аз започнах да им говоря за хляба, който слиза от небето, за хляба, който Христос благославя и казва: “Вземете, яжте, това е Моето тяло, това е Моята кръв, пийте от нея”, за Неговите думи – ако не ядете Моето тяло, нямате да имате в себе си живот и т.н. Едно  дете скочи и каза: Ваше Високопреосвещенство, толкова време ни говорите и нашето сърце се услажда!

Литургичното възпитание на детето е духовна ваксина, което бронира и предпазва неговата душа. Израствайки, то постепенно придобива чувството за друго (т.е. Божието) присъствие, което ще му помогне и му помага. Забелязал съм – отново от моя опит -  че млади хора, които в даден момент се отклониха, и то много лошо, в даден момент лъчът светлина, който някога  мина през техния  живот, проблесна и ги накара да се запитат какво правят и да се върнат обратно.

Как едно дете получава такова възпитание?  – защото навярно ще ми кажете, че този въпрос, за който ни говорите, е ваш въпрос, бидейки епископ и свещенослужител. Не е точно така, скъпи мои. Децата получават първия опит от литургичното възпитание в своя дом. Първо, това са иконите в дома, запаленото кандило, членовете на семейството, които в даден момент отиват да го запалят и да го поставят на мястото му, детенцето вижда това и в даден момент започва да съпровожда майка си, баща си, баба си, дядо си, отивайки да го запалят; детето, което, растейки, започва да прави същото, то вижда иконите, молитвата, вижда своите родители да се молят, а сетне научават и него. Така детето по много красив, прост и естествен начин бива въведено в едно друго (т.е. Божието) присъствие. То чувства, че вкъщи са бащата, майката, братята, но има и нещо Друго. То се научава от своите родители да се кръсти. Колко пъти му казваме, за да свикне: прекръсти се да те види леля ти, чичо ти, дядо ти! -  и то го прави. Или му казваме: я покажи как си отваряш устата, за да се причастиш?- всичко тези толкова прости неща са много съществени. Докато расте, то ще се научи и някога вкъщи ние се научавахме да се молим – с молитвата Отче наш, Святий Боже, научавахме някой тропар. Така детето още преди да тръгне на училище има известен опит, който се запълва, когато заедно с родителите си отива на църква, бидейки още малко, за да се причасти. Така то чувстваше, че прави нещо. Виждали ли сте малки дечица, чиито родители ги водят на църква и веднага щом влязат вътре, искат да целунат всички икони? Всичко това е възпитание, което детето получава у дома от своето семейство и то го възприема просто, естествено и непринудено  без някакви поучения и философии. Защото възпитанието означава състояние на живот, а не думи. Думите навярно идват много по-късно, за да обяснят делата, но именно делата се утвърждават и превръщат в  преживявания в детската душа. Когато бяхме малки и наближаваше Рождество Христово, на Бъдни вечер майка ни казваше: “Деца, отивайте да лягате, утре ще станем много рано, за да отидем на църква, защото ще  се роди  Христос”. Ние лягахме и рано сутринта ставахме, защото се бяхме научили да ходим,  ако е възможно, веднага щом бие камбаната. Или, когато пораснахме малко, искахме да сварим хубавите тропари на Утренята. Сещам се, когато бяхме малко по-големи, вечер излизахме и пеехме всички коледни песни, а сутринта, вместо да отидем да спим, отивахме на църква, без да сме спали през нощта. Казвам това, защото някои други – както и по наше време – не спят, а са в някое нощно заведение, но сутринта, когато се връщат и бие камбаната, не отиват на църква, а отиват да спят.

С други думи, въцърковяването на детето, св. Причастие, дори това, което ние научихме като деца, че трябва да отидем да целунем ръката на дядото и баба преди да се причастим, а майка ни казваше: “целуни и  ръката на бащата ти”, а той ни казваше: “и на майка ти”. Всичко това преминаваше в нас. Как едно семейство живее празниците? Какво прави вкъщи? Кое е средоточието на празника? Някога това беше св. Литургия и всички се подготвяха, дори децата, защото такъв беше ритъмът на семейството и в тази семейна атмосфера детето получаваше своето първо и основно литургично възпитание, т.е. опита от Бога в своя живот. Един млад човек, който днес не е сред живите, ми каза, че едно нещо запечатало неговия живот. Той бе обикновено дете, живееше  в едно село, баща му бе овчар, но когато сутрин се  събуждал, а вечер със сигурност, виждал как баща му отивал в един ъгъл, пълен с икони и с  кандилото, прави поклон и след това тръгва за планината. Вечер, когато се връщал, той отново отивал, правил същия поклон и след това казвал”Добър вечер!” на своето семейство. Тази картина оставила печат върху  неговия живот.

Всичко тези изключително прости неща някога бяха самопонятни, а не както днес, бяха неща, които засадиха детската душа (в Църквата). Затова понякога се питаме: днес какво се е променило? . . .

***

Въпросът е дали днес училището предлага литургично възпитание. В миналото години отговорът беше положителен. Днес, както се чули, вече се обсъжда дали да има икони и кръстове в училищата. Това какво означава? – означава, че иконата би могла да накара детето, което има опит от вкъщи, да се замисли малко и да обърне внимание на тези неща. Следователно, вероятността за литургично възпитание в училище днес зависи от патриотизма на някои хора в образователната система. Днес се обсъжда дали да има Вероучение в училищата и т.н.  Въпросът е друг: дали отговорните фактори в нашата държава са констатирали тази деградация? Дали са се замисляли защо децата ни се погубват и чувстват скука и отегчение в училище?

Литургичното възпитание засяга сърцето и душата на децата, т.е. тази загърбена реалност на детската душа, за която плащаме много скъпо, но когато се събудим, вече е твърде късно. Така това, което ни остава, е Църквата, енорията,  св. Литургия, богослуженията. Детето, което ходи с родителите си на църква – и говоря за малките деца – усвоява много хубаво и лесно нещата. В Църквата се извършва катехизацията  на деца от всички възрасти. Както и енорийският живот, който може да приеме различни форми. Това зависи от нас и ще го покажа отново с пример. Ако трябва да съм искрен, в даден момент бих искал да взема една група родители и да отидем в Кипър. Ходих там преди известно време и посетих една митрополия (става въпрос за Лимасолска митрополия), чиято сграда се намира срещу катедралния храм. Наоколо има игрище за баскетбол, кафене за младите, за децата. Чухте ли? Кафене, безплатен обяд за стотици хора всеки ден, уроци по чужди езици и занималня. Всичко това става в рамките на енорията към митрополитския храм. Кафенето всъщност е съвременно заведение, което, ще ми кажете, не се различава от другите – само в едно – там не се продава алкохол, а закуски, сок, безалкохолно.  Също така  има зала за 500 човека, където владиката през седмица говори на младите и залата е пълна, няма да говоря за детските лагери, които са на друго място. Владиката ми каза: “Лека-полека купихме цялото това място”. Разбирате как ги е купил – с помощта и съдействието на родителите, които виждали промяната. Заслужава си трудът да видите тези неща, за да разберете, че много неща могат да функционират по различен начин. Какво липсва в едно такова място на съвременното дете? На детето, което расте по естествен начин и иска да живее в своята епоха, защото човек не живее в своята епоха, когато взема наркотици, нито когато се напива и не знае какво прави и говори. Там обаче, в места като тези, както са направили в тази митрополия, можеш да отпочинеш, да се забавляваш, да разговаряш и т.н.

Енорийският живот възпълва литургичното възпитание. Мен лично не ме е страх за детето, което започва да има такива преживявания. Казвам това, защото през пубертета децата имат своите съмнения и добре правят. Защото  пубертетът не е болест, а много здрава възраст – преход от детската към младежката възраст. От времето на липсата на  отговорност към времето на отговорността. Логично е, ако детето, което като малко ходи на църква -  защото баща му и майка му го водят – сега, когато расте, да иска да научи защо трябва да ходи на църква. И добре прави, че иска да научи. Утре ще трябва да взема решения в живота си. Кой ще му помогне да „улегне”? Когато сме се научили да говорим с него, да приемаме негови възражения, да ги уважаваме, тогава то „уляга”, и това му позволява да мисли, да реагира, а когато прави грешка, да я разбира, да я признава и да се опитва да я поправи. Там, където съществува този опит от детска възраст, никой не е погинал духовно, дори в даден момент да е кривнал от пътя. Затова в Църквата полагаме усилия, но също така е нужно и съдействието на семейството. Сещам се, когато в моята предишна енория реших да събера деца дори от детската градина, за да могат родителите да свършат някои работи, да изпият едно кафе и го когато ги събирах, слушахме житието на някой светец, децата играеха, а всяка последна събота всички заедно участвахме в св. Литургия, за да се причастят. Също така ходихме на екскурзии, за да се порадват на това събитие. Това са преживявания, които слагат печат върху детската и юношеската възраст. Именно на тези детски преживявания дължим това, че устояхме в живота.

Въпросът е какво става в съвременното семейство. Много пъти не съществува дори най-малко подозрение, че е необходимо подобно литургично възпитание. Много пъти в дома има икона, но тя е в хола, като картина, а не в някой ъгъл като молитвен кът на семейството. Понякога изобщо няма икони в дома. Днес много млади родители не научават децата си на молитвата Отче наш, много от тях сами не я знаят и тогава как ще я преподадат на своите деца? Родителският пример е поразителен. Човек вижда това в поведението на малките деца, които са невинни и чрез своето поведение издават своя дом. Ще ви кажа какво ми каза едно дете, виждайки моето енголпие: “Колко е хубав  Вашият медал!” В онзи миг аз съжалих неговите родители. Защото неговият въпрос, неговите прости думи разкриха неговия дом, в който има такава връзка с възпитанието, Църквата, молитвата и т.н.

Преди много години в Лариса откриваха нова клиника. Събраха се много хора, официални гости, депутати, които любопитно я разглеждаха. Когато настъпи моментът на откриването, лекарят-управител, каза: “Позволете ми първо да ви разкажа една кратка история”. Защо? Защото, докато всички стаи в клиниката бяха отворени и хората я разглеждаха, имаше една заключена стая. Някои го попитаха – “Докторе, какво е тази стая?” – “Ще я отворя накрая! Моля за вашето внимание!” Аз ще ви преразкажа историята: този лекар останал пълен сирак с брат си докато били малки през тежките години, в които имаше голяма бедност. Те започнали да работят в една бакалия, гладували, нямали дом и спели в бакалията, но посещавали и вечерно училище. Собственикът бил много чепат и много пъти го следял дали не краде. Веднъж, когато влязъл, за да го провери, той видял светлина там, където детето спяло. И когато се приближил, чул детето да се моли и в този момент по Божий промисъл то се молело за своя началник – да бъде жив и здрав, защото живее и учи благодарение на него. Собственикът се трогнал, но не се показал, а на следващия ден извикал детето и го попитал какви планове има за своя живот. Детенцето отвърнало, че иска да следва, но няма пари и не може да си го позволи. Собственикът го попитал:

- Какъв искаш да станеш?

То казало:

- Искам да стана лекар.

- Защо?

- За да правя добро на хората.

- И откъде се научи да правиш добро на хората?

- Когато бяхме малки, ходехме на църква и на неделно училище с моите родители, там се научих. Бакалинът се трогнал и му казал без да изрази своето трогване – виж, ако ти харесва да учиш, аз ще те изуча! Той следвал, станал лекар, бакалинът му помогнал и в онзи ден бе откриването на неговата клиника. След като разказал тази история, почти всички в един глас извикали: А стаята? Той отворил стаята. Какво имаше в нея? Иконата, която лекарят като дете носил в неделното училище и книгите с бележките. Той казал: “Благодарение на тези неща днес съм това, което съм”! Самичък, без родители, без закрила, но с мощен опит. Хората попитали какво станало с брат му, а лекарят отговорил: “Той е в Америка, свещеник е, но скоро ще дойде в Гърция, защото тук в клиниката ще си сътрудничим – болните имат нужда от  лечение не само на тялото, а и на душата.”
Казах това като характерен пример. Дали децата днес имат такива преживявания у дома? Виждате ли какво става, когато родителите водят децата си да се причастят? Има деца, които идват и охотно отварят устата си, но има и други, които ужасно се дърпат. Защо? Защото това е  нещо, което не става често при тях, а когато се отдаде възможност, и детето влиза в място, което му се струва чуждо и реагира по този начин, и то с право.

Сигурно ще попитате: какво прави Църквата днес, в настоящата ситуация, с тази иконоборческа нагласа? Аз ще ви кажа с прости думи: опитваме се. Едно от нещата, което правим, е че сега сме тук в този час и говорим. Друго – радвам се, че имаме център за работа с младежи към митрополията и имаме за цел да основем такива центрове в още два града от митрополията, за да може там, където има училище, Църквата най-малкото да присъства с дяконията, насочена към децата. Също така имаме лагери за деца. Опитваме се  чрез всички други неща, чрез екскурзиите, които организираме, чрез литургичния живот; и за да координираме всичко това в цялата митрополия, основахме младежки център. В нашата митрополия през лятото бяха основани  няколко  отдела, насочени към развитието на благотворителнността, работата с младежите и организацията на пастирската дейност.  Ако мога да кажа нещо много просто, то е да ни сътрудничите, както и ние на вас. Също така може да извикате свещеник да направи водосвет във вашия дом и вашите деца да видят това. Аз се осмелявам да кажа, бидейки доста по-възрастен от много от вас и с моя относителен опит, че литургичното възпитание на вашите деца е много по-ценно от английския език, на който ги учите. Английският език няма да спаси душите им, но това възпитание ще я спаси.

Когато се задават проблеми, ако децата имат правилни подбуди, те ще се противопоставят. Ако не, виждате какво става наоколо, или по-скоро да ви кажа не виждате какво става около вас. Кога научаваме всичко това? Когато дойдат проблемите. Тогава. Казах ви, тогава е много трудно. Няма да кажа думата “късно”, която може да доведе до отчаяние. Но е много трудно. Тогава детето трябва да поиска да съдейства, защото повечето пъти  вредата вече е нанесена. Затова духовната ваксина е  литургичното възпитание, т.е. е допирът на детската душа с Божията благодат. За съжаление, има родители, които преценяват, че това не е нужно. Те извършват престъпление срещу своите деца и ще разберат това по-късно. Докато детето е малко, то ви слуша, но когато утре порасне и почувства празнота в себе си, тогава вече няма да ви слуша, тогава ще поеме своя път и няма да знае къде ходи. Ако тогава дойдете, ще ви кажа това, което вече казах: за съжаление, не мога да ви помогна, сега е нужна усърдна молитва, търпение, смирение, да признаете вашите грешки, да помолите вашите деца да положат усилие и каквото Бог каже оттук нататък, но Бог уважава свободата на човека. И когато тази свобода е разрушена, тогава резултатът наистина е трагичен.

Много е важно семейството и енорията да си сътрудничат, за да могат децата да имат това литургично възпитание, т.е. опита от Бога в  църковния живот. Насърчавайте децата, говорете с тях. Знаете ли колко пъти ние, свещениците, научаваме преди вас за проблеми, които вашите деца не са ви признавали? Те обаче са имали нужда от вас. Вие сте били всеки ден вкъщи, те са имали нужда от вашата подкрепа, но определени пъти. . . всъщност четох наскоро нещо много хубаво и с това завършвам.

Един баща се върнал вкъщи и веднага щом влязъл вътре, неговият син, който бил само на пет години, го попитал:

- Татко, колко вземаш на час?

Баща му го погледнал.

- Какъв е този въпрос? Теб какво те интересува?

- Не, искам да науча колко вземаш на час?

- Добре, 40 евро на час.

- Татко, ще ми дадеш ли 20 евро?

- За това ли ме чака? Аз се връщам убит от работа и ти ме чакаш, за да ми искаш пари? Каква глупост искаш пак да купиш? Хайде отивай в стаята си!

Малкият отишъл в  своята стая. Баща му се успокоил и започнал да си мисли: това дете защо ми иска пари? Да не би наистина да имаш нужда от нещо?  Той извадил 20 евро, почукал на неговата врата и го попитал:

- Вътре ли си, сине?

- Да!

- Виж, прости ми за преди, бях малко изнервен! Сигурно имаш нужда от нещо? Вземи парите, които ми поиска!

Детето се втурнало, взел 20-те евро, прегърнало баща си, отишло, повдигнало възглавницата си и започнало да брои останалите пари, които имало.

Баща му се изненадал и му казал:

- Добре, имаш пари и искаш още?

Малкият, който вече ги бил преброил и държал в ръка, казал с усмивка на уста:

- Татко, имах, но не ми стигаха! Сега вече  имам необходимата сума. Татко, това са 40 евро, може ли да ти платя за един час?

Бащата онемял.

- Може ли да те помоля да си дойдеш един час по-рано вкъщи, за да вечеряме заедно?

Чухте ли? А ние имаме  оправдания за пред децата – работя и т.н.! И какво ще правиш утре, когато дете ти каже: “Аз тебе исках, а не твоите пари!”?

Скоро  служих св. Литургия в едно село и след това отидохме да ни почерпят с кафе. Там един човек стана и каза: “Ваше Високопреосвещенство, когато децата ми бяха малки, аз дадох всичко от себе си, за да построя тези имоти. Днес обаче чувствам, че съм загубил своите деца.  И когато тръгна да им кажа нещо, те ми казват: “ние искаме не къщата, а теб!. . .”

Превод: Константин Константинов