Източник: http://www.capital.bg/specialni_izdaniia/kids/2017/09/01/3032591_diagnoza_hiperaktiven/
Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.
Не му се сърдете, ако за нищо на света не иска да седне, непрекъснато е в движение, предпочита да крещи и да плаче, вместо да се гушне във вас и да ви слуша. Не го корете, ако в училище не може да се концентрира и е в състояние цял час да тича между чиновете. Не се карайте на детето си, ако нарушава всички домашни правила сякаш напук, за да ви извади от кожата и да ви предизвика. Всъщност може би точно така детето ви търси път към вас. Защото това е неговият детски, неподправен и отчаян зов да му помогнете.
Помолихме психотерапевта Лиляна Тръпчева да ни разкаже кои са най-важните неща, които трябва да знаете за своето дете, ако то има т.нар. синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието, или ХАДВ. Тя ни отговори на въпросите в следващия текст с уговорката, че подобна диагноза, поставена на едно дете, не означава, че то е болно или ще ви създава само неприятности. Тя е начин да осъзнаете, че сте родител на сензитивно и умно човече, което повече от всяко друго любопитно и палаво хлапе се нуждае от вашата обич и подкрепа.
Хиперактивен, психомоторно нестабилен или просто любопитен
В последно време все повече се говори за хиперактивност при децата, но истински това е диагноза, която може да се постави само от екип специалисти, и то след внимателно събиране и анализиране на информация.
Има деца, които са по-буйни от връстниците им. Педагогическият персонал среща трудности с овладяването на поведението им и препоръчва на родителите среща със специалист, тъй като то е "хиперактивно". Това обикновено е първата сигнална лампа – детето среща трудности да се социализира, започва да преживява страдание, както и обкръжаващите го все по-често се изнервят и не знаят как да реагират.
Неспециалистите трудно могат да направят разлика между хиперактивност и психомоторна нестабилност. Въпреки широкото популяризиране на термина хиперактивността се среща относително рядко. Когато говорим за нея, е добре да имаме предвид, че това е специфичен начин на функциониране, на възприемане на света, на преработване на информацията. Психомоторната възбуда от своя страна се проявява като една необузданост, която е отражение на вътрешните преживявания на детето, често породени от напрегната, несигурна или дори конфликтна среда, в която расте. Най-лесно може да се направи разграничение между двете състояния, като се вземе предвид ситуативността. Или с други думи, хиперактивните деца срещат трудности със задържане на внимание, концентрация, неспокойни са винаги и навсякъде. От своя страна децата с психомоторна нестабилност може да са буйни вкъщи и да спазват правилата в детската градина, училището или обратно.
Независимо от състоянието на детето, в случай че родителите срещат затруднения да успокояват и да овладяват поведението му, би било добре да направят консултация със специалист.
Хиперактивността идва от вътрешно страдание
Това състояние е породено и носи в себе си страдание. Първото нещо може би е да избягват да слагат етикети. Да се опитат да опознаят и да чуят детето. Да се поинтересуват кога и от какво се превъзбужда. По възможност да ограничат източника на раздразнение и да потърсят начин да успокоят детето, да го извадят от превъзбуденото състояние. Когато едно дете е разстроено, не е нужно трима възрастни да се струпат на главата му, да му се кара и да му се крещи допълнително. По-скоро е добре да се обясни състоянието на детето и да се префокусира вниманието.
Ще се опитам да го обясня по-лесно с пример. Беше дошло дете в кабинета, което в момент на превъзбуда започна да отваря шкафове, да разпилява играчки. Знаех, че ако му се скарам, то моментално ще вляза в отбора на възрастните, които го смятат за лош и които най-вероятно са лоши и за него. Тогава реших да започна да рисувам. Той видя какво правя, спря се, позаинтересува се и бързо смени настроението и дейността си. Идеята е, че понякога може да си позволим да действаме неочаквано за детето, без да го нападаме или агресираме допълнително. Следващият етап може да е създаване на правила и последователност в действията. Първо А, после Б, после В. Така у детето се създава усещане за сигурност и предвидимост, което от своя страна води до успокоение.
Създаването на граници е възпитание в сигурност
Имало е палави, имало е и буйни деца, но и средата, в която са расли, е била различна. Патриархалното семейство вече се разпада. Усещането за граници, сигурност, авторитет е все по-нестабилно. Нормите и правилата стават все по-гъвкави. Детето има нужда от сигурност. То вижда една стена и иска да разбера дали може да се опре на нея. И ако тя е твърда, то ще я бутне 2-3 пъти и ще знае, че тя е стабилна и на нея може да се разчита. Но ако тази стана прилича на надуваем замък, логично е то да започна да скача върху нея в търсенето на сигурност и стабилност. Същото е и с правилата и с авторитета на възрастните.
Съвременната психология от своя страна приема различието и търси индивидуален подход спрямо конкретното дете, симптом, страдание.
От опита си мога да кажа, че тези деца често преживяват различни форми на страх. Имат множество вътрешни конфликти, с които им е трудно да се справят. Може би повече от всички останали имат нужда от приемане, разбиране, сигурност и предвидимост, както и това да знаят, че има на кого да разчитат.
Родителят се учи да бъде родител
Родителите първото трябва да опознаят детето си. Да разберат какво го възбужда и какво го успокоява. Да се опитат да му подсигуряват спокойствие, да има познатост и предвидимост в ежедневието, планиране на времето, децата да знаят какво ги очаква в следващия момент.
Хубаво е да има правила, но те да са такива, каквито родителите ще могат да удържат. Няма смисъл да кажем: лягане в 21:00, ако се прибираме от разходка в 21:30.
Специфично за хиперактивните деца е, че те са много впечатлителни и сензитивни, затова колкото по-малко неща има, които да ги разсейват, толкова по-добре. Когато домът е подреден и всяко нещо си е на мястото, това също може да доведе до успокояване.
Реагират добре на похвали, когато родителят проявява интерес към хобитата му и важните за него неща, когато му се делегират съответни за възрастта и възможностите отговорности. Самото дете учи родителя как да бъде родител. Ако човек забрави всичко, което знае, отдели време да опознае детето си, прояви искрено любопитство, започне да прави връзка между причина и следствие, тогава може сам да измисли най-адекватното за ситуацията решение.
Хиперактивното дете не е "лошо"
Има различни теории за произхода на хиперактивността - от специфично функциониране на мозъка, генетична обремененост, повтаряне на ролеви модел и се стигне до влияние на храните и консервантите.
Със сигурност нито хиперактивното дете се чувства добре в кожата си, нито околните са спокойни в компанията му. Добре е да не се чака това поведение да се "израсте". Рискът е то да се затвърди във времето, детето да има преживяване, че живее във враждебен свят, да бъде изключено от приятелския кръг и социалните активности, да демонстрира разрушително поведение спрямо себе си и спрямо другите. Затова е добре, ако това състояние продължи по-дълго време или е силно изразено, да се потърси консултация със специалист.
Учителите срещат затруднения с такива деца в групата или класа си. Как ще реагират е въпрос на ресурс и педагогически опит. Най-големият риск е от това детето да бъде нарочено за "лошо", то да се преживее като отхвърлено, проблемно, нежелано. И тогава престъпните прояви няма много да се забавят. Децата се оглеждат в очите на възрастните. Те им имат безусловно доверие. Ако се видят в тези очи като лоши, ще се проявят като такива. Ако се видят като носещи потенциал, най-вероятно ще го развият. Хиперактивните деца със сигурност не са глупави деца, те просто "трептят на друга честота" и/или отреагират на вътрешна тревога, която преживяват.
Постоянство, разбиране, търпение
Те със сигурност са необходими на родителя на хиперактивното дете. От една страна, семейството е изправено пред следните въпроси: какво мога да направя за детето; как да го възпитам; как да общувам с него. Но има и други: каква среда аз му подсигурявам; разбираме ли се достатъчно с баща му/майка му; даваме ли му усещане за сигурност; самият аз чувствам ли се спокоен, реализиран, обичан, приет. Нужно е да се изправим и пред тях, защото колкото по-малки са децата, толкова по-големи попивателни на емоции са те. Или ако искаш да разбереш какво се случва в едно семейство – погледни игрите на децата. Как да искаме детето да е спокойно, ако ние не сме? Когато сме нервни, дали сме такива, защото той не слуша, или се прибираме напрегнати и изморени и най-малкото нещо повлича след себе си ефекта на лавината?
Хиперактивност е сериозна диагноза, която предполага лечение, дори и медикаментозно, и наистина индивидуален подход в съвместна работа със специалисти.
Съветът на психолога
Направете всичко възможно да опознаете децата си!
