В нашия град всяка неделя вечер хората се събират на площада и играят хора. При всякакво време, дори в дъжд. Понякога се хващам на хорото. И тогова се връщам във времето, когато хорото е било центъра на социалния живот за общността. Когато се хванеш за ръце с другите, когато краката и сърцата подскачат в един общ ритъм, това е сила. Голяма сила.
Често чуваме, че трябва да славим Бога "с едни уста и с едно сърце." Но колко често го преживяваме? Отиваме на Литургия и уж телом сме заедно в храма, но духом почти всеки е някъде другаде. Вчера на освещаването на параклиса на св. Иоан за пръв път от много време истински преживях това да се молим с едни уста и едно сърце. Нали знаете как в малката книжка със светата Литургия пред думите на певеца пише "Народът". Е, вчера действително народът пееше. Целият народ, почти всички, които бяхме в параклиса. Съвсем спонтанно заедно пяхме тропара на светеца, пяхме "Спаси Господи", "Господи помилуй". Пяхме всички, пяхме заедно. А бяхме много. Толкова нагъсто не съм стояла на църква в неделя. И не съм усещала такава топлина. И преносно и буквално. И разбрах защо старите църкви не са имали никакво отопление. Когато се съберат хората така нагъсто, се топлят взаимно. И в този момент си спомних за хорото. Тази сила, която чувства човек на хорото, колко по-силно я чувства в храма. Всички в един глас, с едни уста и сърце, славят Бога и неговия светия.
След чина на освещаването си говорих с моя позната, а тя каза: "Свети Иван беше сред нас." Наистина беше!
Официалната новина с част от словото на Владиката тук: http://arhiereiskopz.com/news/item/osveshtavane-na-nov-parklis-v-grad-pazardzhik
