Св. Лука Войно Ясенеци. Срещата ни с него.

Дивен е Бог в Своите светии. И срещата ни с тях винаги е лична, красива и неповторима.

По редица причини не присъствахме на посрещането на мощите в Пловдив. Гледахме прекрасната служба по интернет. Но да гледаш е едно, а да се поклониш на светията, да му се помолиш - съвсем друго.

И ето ни на другата вечер, след като о. С. свърши вечерната служба в Пазарджик, потеглихме към свети Лука Симферополски. Пътуваме и се питаме до колко ще бъде отворено, дали няма да се окаже, че сме пътували напразно. Представях си как се молим пред затворената врата.

Още докато паркирахме видяхме, че е отворено. Това беше първата ни радост. Втората беше, че, като изкачихме стълбите, видяхме дядо Николай да излиза от храма, а зад него - дядо Арсений. Забързахме след тях и успяхме да си вземем благословия. Такова нещо ми се случва за пръв път: да няма владишка служба, а владиката да е там да ни благослови! Приех го като велика Божия милост.

Срещата със светията не подлежи на описание, но в такъв миг не може човек да не си спомни всички лошотии, които е извършил, близките си, които са в нужда, Божията непостижима милост.

И сега, най-голямата и приятна изненада. Така се стекоха обстоятелствата, че пред иконата беше отслужен акатист. Разбирате ли? Отидохме с един ден закъснение и по някаква причина Бог ни зарадва с такава служба пред великия си угодник, св. Лука Кримски. Да кажеш, че с нещо сме заслужили, не сме...

Минаха два дни от тогава, спомням си всичко с умиление и с леко съжаление. Помолих ли се както трябва? От книгите знам как са общували светии като стареца Яков Цаликис със светиите, като с живи хора. Но коя съм аз да се сравнявам със светиите? Има още много да изтърпя, дълъг път да извървя. Но с такива светила по пътя, не е страшно и през гората в нощта на тоя век да върви човек.