сряда, 24 август 2016 г.

ПРАВОСЛАВНИ КАУБОИ - автор Ирена Морган

Ама как така „православни каубои“? Вие сигурно си казвате: „Ние, православните, живеем в Източна Европа, а каубоите са някаква отживелица, която някога я е имало в Америка.“ Да, ама не. Православните каубои съществуват и те живеят в град Алпайн, щата Тексас, и се черкуват в православната църква „Св. Йона митрополит Московски“.


Но нека ви разкажа повече за тези странни хора, за техния странен град и за това как се запознах с тях преди девет години.

Преди девет години аз, една българка, живееща в централен Тексас, се черкувах в една малка църквичка, наречена „Покров Богородичен“ в град Кървил. Три седмици преди Великден нашият отец Пол получил обаждане от далечния град Алпайн. Ако се чудите къде се намира Алпайн, ще ви кажа, че и 95% от тексасците не знаят къде се намира той. И нашият отец не знаел откъде му се обаждат, но хората му обяснили, че градецът им се намира в Западен Тексас, в подножието на планината Дейвис, и че най-близкият голям град е Ел Пасо, който се намира на три часа път от тях. А защо му се обаждали? Защото преди време се били обърнали към Светото Православие, нямали си църква в града и искали да говорят с него дали може да ги изповяда. Също така искали да знаят дали може да дойдат да празнуват Великден в нашата църква. Те му казали, че в Алпайн има десетина православни души, но шестима от тях са решили ще дойдат в Кървил, за да могат да посещават службите на Велики Четвъртък, Разпети Петък, Велика Събота и Пасха. Отецът ни въодушевено отвърнал: „Идвайте, чакаме ви. Ще се изповядате, ще се причастите на Великден и голяма радост ще е за нас да присъствате на службите и да отпразнуваме с вас Възкресението на Нашия Спасител!“. И така тези шестима души дойдоха се озоваха в нашата църква „Покров Богородичен“. Странни хора, каквито не бях виждала преди. Мъжете наистина бяха каубои, защото притежаваха земя и поминъкът им бе отглеждане на крави. Освен това бяха облечени точно както по американските уестърни – с бели колосани ризи, колосани дънки и каубойски ботуши, а каубойските си шапки сваляха на влизане в църква. И мъжете, и жените, имаха безупречни маниери и някаква странна простота, която бях забравила, че съществува. Тази прекрасна простота я бях виждала единствено у баба ми. И сега я усетих в тези хора. Реших, че трябва да науча нещо повече за тях и се заговорих с г-н Дънший, висок слаб мъж на около 60 години, с бяло, спокойно лице и най-сините очи, които бях виждала някога. Каза ми, че притежава няколко ранчота в Тексас и че на тях отглежда крави. Но също така се занимава с ръчната изработка на седла за коне. Това, което най-много обичал да прави, е декорации по седлата. Каза ми, че ги носи на изложения, печелил е награди и ги продава из цяла Америка. Попитах го какво го е довело до Православието, защото ми се струваше изключително странно, че този мъж в каубойски дрехи въобще е открил Православието, като се има предвид, че живее в Западен Тексас, който искам да подчертая е доста изолиран от света. А защо е изолиран от света се питате, може би? Защото по-голямата част на Западен Тексас е в пустинята. Г-н Дънший ми отговори, че неговото семейство се черкувало в Епископалната църква и техният пастор прочел книга за Православието и много поискал да се запознае с нейния автор. Пасторът искал и неговите енориаши да научат за Православието. Свързал се с автора на книгата, който му казал, че често го канят да изнася лекции в различни църкви, главно православни, по Църковна история. И този епископален пастор веднага го поканил да дойде и при тях. Православният автор дошъл и изнесъл лекция в епископалната църква в град Алпайн. След тази лекция епископалният пастор напуснал своя пост и отишъл да учи в Православна семинария, а семейството на г-н Дънший и още няколко енориаши решили, че трябва да се обърнат към правата вяра – православната. Започнали да четат книги за Православието, но нямало къде да се черкуват. Най-близката църква била на три часа път в град Ел Пасо. Г-н Дънший, съпругата му и още няколко души започнали да посещават двете православни църкви в Ел Пасо през седмица. Ще се запитате защо през седмица. Ами защото пътят от Алпайн до Ел Пасо е три часа в едната посока. След време били кръстени и у тях се зародила мечтата да си проимат православна църква в техния град. Попитах г-жа Хилъри Дънший: „Ама как така сте карали три часа в една посока, само за да ходите на православна църква?“. А тя ми оттовори: „Просто много, много искахме да станем православни и тези часове по пътищата бяха нашата жертва.“ Изумена бях. Потресена, че някой е способен да кара три часа на отиване и три часа на връщане, за да отиде на Света Литургия. И се изпълних с възхищение към тези хора. Но да се върна на разказа, който започнах в началото на тези писания. Спомняте си, че тази групичка искаше да дойде и да празнува Пасха с нас в църквата „Покров Богородичен“ в Кървил, нали? Те дойдоха, разговаряха с отеца, после всеки се изповяда и с голямо благоговение посещаваха всички служби. Даже участваха в някои от тях. Например и шестте души от Алпайн четоха от Дейния апостолови в навечерието на Великден. После всички се причастиха с голямо благоговение на Пасхалната Литургия. Видях, че изпитват духовната радост, защото Бог ги бе удостоил с тези прекрасни служби и най-вече с Кръвта и Тялото Христови. Те бяха отседнали на хотел за четири дни, за да се насладят на последните дни от Великия пост. Тогава това ми се струваше толкова странно. Може някой да си каже: „Богаташи! Тръгнали да плащат за хотел, само за да могат да ходят на служби и да празнуват един Великден!“, но за тях парите нямаха значението. Това, което имаше значение за тях бе възможността да се доближат до Бога.

В последствие тези десетина души се свързаха с Православната църква в Америка и поискаха да се основе църква в града им. От митрополията им казали: „Намерете си сграда, подредете я, ще изпратим епископ да я инспектира и ще започнем да ви търсим свещеник, но обещания не можем да ви дадем. Алпайн е много отдалечен град и може да не се намери свещеник, който да иска да живее там.“ Те така и направили – намерили си сграда под наем, започнали да се събират и да си четат Утренята, Вечернята, молебни канони и акатисти. Църквата си нарекли на свети Йон, Митрополит Московски. После от митрополията започнали да им пращат свещеник, за да им служи Литургия веднъж месечно, а след това два пъти месечно. Но тяхната мечта била да си имат свой свещеник, който да служи всички служби според църковния календар. След няколкогодишно чакане Бог чул молитвите им и им изпратил отец Никълъс. Съпругът ми и аз пътувахме до Алпайн миналата година и се запознахме с него. Отец Никълъс е на 35 години и е бивш военен. След като служил в Афганистан и Ирак, той се уволнил и  решил да учи Богословие и да стане свещеник. Църквичката в Алпайн е първото му назначение. Той ни направи впечатление с това, че е много ревностен за вярата и е изключително деен в работата по благоукрасяването на храма.

Вчера със съпруга ми и сина ми се върнахме от ново посещение в Алпайн. Този път бяхме отседнахме в дома на една от енориашките Мелиса Браунч. Веднага като влязохме в дома й, видяхме главата на един препариран бик. Оказа, че този бик толкова обичал мъжа й, че го следвал навсякъде из огромното им ранчо. Когато започнал да боледува, мъжът й казал, че иска винаги да го помни, защото бил много добронамерен, мил и любопитен бик. Попитах я къде е мъжът й, а тя ми отвърна: „Ами, на ранчото е. Ние имаме много крави, коне и кози и не можем да ги оставим без надзор за дълго.“ Разказа ми, че синът и дъщеря й също се черкуват с нея и мъжа й, че има две внучета и още едно е на път и че е учителка в трети клас. Видях молитвения й кът, говорихме за православни книги, филми и предавания по американското православно радио. Впечатли ме нейната душевна чистота и спокойствието й. Помислих си: „Тези хора в пустинята са много странни. Те са са много спокойни и чистосърдечни. Те жадували за Бога и за правата вяра и са ги намерили, защото сърцата им са били напълно отворени за Бога.“ А моето отворено ли е за Бога?

Написах тези редове, за да ви представя едни „странни хора“, които милеят за Православието в далечния и изолиран от света Западен Тексас, хора, които отделят много средства от собствения си джоб, за да ремонтират и поддържат църквичката си и се радват на отеца си, дори когато той е много строг към тях. Нека ние, на които църквите са ни под носа, се замислим дали не приемаме църквите, отците, службите и красивите икони и стенописи, за даденост? И благодарим ли на Бога, че ги имаме? Едно разбрах от срещата си с тези странни православни каубои – те са благодарни, че Бог е чул молитвите им и че сега си имат и църква, и отец.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...