Спасението на душата е крайна и върховна цел на християнския живот. Спасението има две страни: обективна и субективна. Спасението откъм обективната му страна е извършено от Спасителя Господ Иисус Христос чрез Неговата изкупителна смърт и произтичащите от нея благодатни плодове. Но в постигане на своето лично спасение участвува и сам човек чрез вяра в Иисус Христос (Марк 16:14) и добродетелен живот. В това пък се състои субективната страна на спасението. Пътят към спасение откъм субективната му страна е труден, тесен и трънлив. Той е път на покаяние и подвизи, на тежка борба срещу злото и греха. По тоя път са минали преподобните отци и майки, оставяйки ни пример на подражание и насърчение.
Тая бивша велика грешница, а впоследствие велика праведница, се родила в Египет. Още на дванадесет години напуснала бащин дом и заживяла в Александрия. Тук младата девойка попаднала в мътния поток на съблазните и всецяло се отдала на греховен живот. На седемнадесетгодишна възраст тя станала известна на всички със своето разпътство.
Веднъж на пристанището видяла група благочестиви мъже да се качват в кораб, на път за поклонение в Светата Земя. Изпълнена от греховни намерения, Мария се качила също на кораба. По пътя със своето безсрамно държане тя съблазнявала спътниците си.
Но когато дошла в Йерусалим и пожелала заедно с другите поклонници да влезе в храма на Гроба Господен, някаква невидима сила я възпряла. Направила последни усилия да пристъпи прага на светото място, но усилията й се оказали напразни. Капнала от умора, тя се отдръпнала настрана и опряна до стената се питала, защо другите хора свободно влизат в храма, а тя, въпреки усилията, не може да влезе. При тия размишления й се отворили духовните очи и тя разбрала истинската причина на задържането – нейната голяма греховност. Припомнила си всичките свои тежки грехове, осъзнала грозността на своето падение и разбрала всичката своя виновност пред Бога. Чувство на дълбоко разкаяние я обзело; пробудила се нейната съвест, покъртила се душата й и се разтърсило из основи нейното сърце. Потоци сълзи бликнали от очите й, ридания се изтръгнали от гърдите й и, чупейки в сърдечно съкрушение ръце, тя усърдно почнала да моли Бога за милост и прощение.
След като се помолила Богу смирено и като призовала небесната закрила на Майката Божия, чиято икона била поставена над входната врата Мария почувствувала голямо облекчение. Тя отново направила опит да влезе в св. Храм, дошла до църковната врата, и тоя път без труд влязла в църквата, паднала пред животворящия Кръст Господен и целунала спасителното Дърво, благодарейки на Бога за Неговата голяма милост. След това тя се върнала пред образа на Божията Майка и тук дала обещание, че ще остави досегашния си греховен живот и ще се посвети всецяло в служение на Бога. По време на тази си молитва тя чула глас: „Иди отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си!” Насърчена от това указание, Мария веднага се отправила за р. Йордан. По пътя някой й дал малко пари, с които купила три хляба. Като дошла до р. Йордан, Мария омила ръцете и лицето си в свещените й води, приела св. Причастие в близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”, пила от водата на свещената река и преминала отвъд в пустинята гдето прекарала четиридесет и седем години в пост и покаяние, в труд и жестока борба срещу греховните изкушения.
Тежък е бил животът на Мария в суровата пустиня. Трите хляба, които си била купила, скоро се свършили. Настъпили дни на лишения. В минутите на най-голям глад и жажда възкръсвали с жива сила спомените за някогашния живот – за вкусните ястия, които някога яла в Египет, за песните и веселбите, за удоволствията и безчинствата в годините на нейната буйна младост. От времето дрехите й били изгнили. В минути на върховна борба срещу изкушенията, в изнемога тя паднала върху пясъка, молейки Св. Богородица за помощ. И помощта идвала: някаква чудна светлина я озарявала и някаква неизпитвана дотогава душевна радост изпълвала душата й. Тая жестока борба траела седемнадесет години, най-сетне дошло пълното и блажено спокойствие. Пламъкът на страстите бил вече угасен, изкусителят бил вече победен. Тогава единствената й храна станала Божията благодат. От постническите й трудове и непрестанните молитви тялото й станало истински свят храм на Св. Дух (1Кор. 6:19).
Преподобна Мария прекарала в пустинята 47 години. През това време тя не била видяла нито звяр, нито човек. Към края на нейния живот Бог й пратил голяма утеха. Обичай било тогава при започването на Великия пост монасите от палестинските манастири с благословение на игумена да напускат манастира и по един или по двама да се уединяват в пустинята на по-строг постен и молитвен подвиг. Тук, в Задйорданската пустиня дошъл на уединение един монах на име Зосима. Веднъж, през време на молитва той с учудване видял в далечината човешка фигура. Като не очаквал да види човек в това пустинно място, Зосима се зарадвал и почнал да вика към непознатия човек. Вместо обаче да се приближи, непознатият, смутен от тая неочаквана среща, започнал да се отдалечава. Тогава Зосима се отправил към него с ускорени стъпки, но непознатият тичал по-бързо и Зосима не можал да го настигне. Тогава той извикал умолително към бягащата фигура да спре и в отговор чул думите:„Зосиме, не идвай подире ми; но ако искаш да ме благословиш, хвърли горната си дреха. Защото аз съм бедна и гола жена. Облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня!” Старецът се учудил, че непознатата го назовава по име. Той оставил връхната си дреха и се върнал малко назад. Мария наметнала расото, приближила се и се поклонила на стареца, казвайки: „Ти си свещеник и ти пръв трябва да ме благословиш!” След това между двамата се повел разговор, в който Мария разказала на Зосима целия си живот, прекаран първо в Египет, а след това и в Юдейската пустиня. После и двамата почнали да се молят. По време на молитва старецът с удивление видял, че преподобната в молитвен унес се била издигнала над земята.
При раздялата преподобна Мария помолила Зосима да дойде следната година в деня Велики четвъртък, празника на св. Евхаристия, на другата страна на р. Йордан, като донесе св. Дарове, за да я причасти, понеже от четиридесет и седем години не се била причащавала. Като казала това, Преподобната поискала благословение и се оттеглила.
На следната година на Велики четвъртък Зосима взел със събе си запасни Св. Дарове и дошъл на уреченото място. Било лунна нощ, понеже въобще християнската Пасха винаги се празнува по правило след първото пролетно пълнолуние. Зосима видял преподобна Мария да идва откъм отсрещния бряг на реката, вървейки по водата като по сухо. Изумен, той понечил да се поклони на светицата, но тя го възпряла с думите: „Какво правиш, отче! Помни, че ти си свещеник и че в ръцете си държиш св. Дарове!”
След като прочели Господнята молитва, св. Мария се причастила, а след това произнесла думите: „Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром...” След причащението преп. Мария отправила към Зосима още една молба: идущата година да дойде пак на онова същото място, гдето за пръв път те се бяха срещнали. На следващата година преподобни Зосима наистина дошъл на това място, но намерил обаче преподобна Мария мъртва. Наблизо до тялото той видял написано върху пясъка: „Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта!”
Това се случило на 1 април 530 г. Оказало се, че преп. Мария починала в деня след като се била причастила преди една година и че е взела разстоянието от мястото на причащението до тук само за няколко часа, докато старецът Зосима го минавал за 20 дни. Старецът Зосима погребал със сълзи пречистото тяло на преподобна Мария Египетска, върнал се в своя манастир и разказал за всичко на братята. Впоследствие св. Софроний Йерусалимски (+638) написал нейното прекрасно житие.
Св. Църква е наредила да се чествува паметта на преп. Мария тъкмо днес – Петата неделя на св. Велики пост, когато вече сме преполовили св. Четиридесетница, когато вече сме към края на великопостното поприще и към отслабване на съпротовителните сили в духовната наша бран. Примерът на св. майка Мария Египетска – този ангел в плът – ни дава насърчение. Гледайки на нейния образ, ревнителите на духовния живот получават приток на невидими сили, които укрепват отслабналите ръце и уякчават треперещите колена (Ис. 35:3). Нека и ние, имайки пред очи тоя изключителен в християнското благочестие пример, да се насърчим в поста и молитвата, за да се окажем достойни за Божията благодат, която немощното лекува и оскъдното възпълня, та изпитали върху самите нас всемогъщата Божия сила, да можем и ние като св. ап. Павел да кажем: „Всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява!” (Филип. 4:13).
С молитвите на преподобна майка Мария, Господи Иисусе Христе, помилуй ни! Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
КОМЕНТАРИТЕ СЕ ПУБЛИКУВАТ, СЛЕД КАТО БЪДАТ ОДОБРЕНИ!