Винаги, когато става дума за живота на светец от древните векове, някой подхвърля, че в днешно време не може да има такива хора. Това не е вярно. Но говорейки така ние най-често оправдаваме липсата на ревност към истински духовен живот. Бог във всяко време има свои дивни угодници. Включително и в нашето време. Кой знае, може дори да сме се срещали с тях, но заради духовната си слепота да не сме забелязали светостта им. Затова (за слава Божия и за наша обща поука) по-надолу ще разкажем за трима велики праведници, загинали мъченически от ръката на сатанист едва преди 23 г. Това са монасите Василий, Терапонт и Трофим от просиялата през ХІХ и началото на ХХ век с много руски свети старци Оптинската обител.
През 1993 г. на 18 април – денят на тяхната мъченическа кончина – бил празникът на Светлото Христово Възкресение. Тримата новомъченици просияли за твърде кратко време, за да докажат чрез това още веднъж, че не в количеството на времето е нашето спасение, а в качеството на покаянието и любовта към Бога и ближните. Ето каква е историята на тези Божи угодници:
Монах Терапонт (в света Владимир Леонидович Пушкарьов) се родил през 1955 г. и дошъл в Оптина през 1990 г. Бил родом от едно селце в Новосибирска област. Пристигнал в обителта, пропътувайки 75 километра пеш. Дошъл късно вечерта, когато манастирските порти вече били заключени. Забелязали странника как направил земен поклон и замрял разпрострян ничком в молитва. Когато на сутринта отворили портата, видели, че странникът все така стои на колене, паднал по лице на земята. Така о. Терапонт бил приет в манастира. Самият той казал на свои роднини на заминаване: „Ако не ме приемат в Опитна, ще се скрия в планината. И повече няма да ме видите на тази земя, докато Бог не ми прости”.
Миналото на о. Терапонт преди да дойде в манастира е потънало в почти пълна неизвестност. Останало такова и въпреки старателните търсения на неговите житиеписци след смъртта му. Предполага се, че временно живял езически живот. Но в края на напразните търсения на изследователите един от братята в манастира мъдро казал: „Защо търсите минало, което не съществува? Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човек се е покаял.”
Известно е единствено, че о. Терапонт изучавал в казармата бойни изкуства, но впоследствие открил, че в основата си те съдържат окултизъм. Същият оптински монах разказва, че Терапонт му споделил, че след обръщането си към православието бесове му се явили нощем наяве, нападали го и го душали. И ето, че и в наши дни могат да се случват събития като от житията на древните велики светци като св. Киприян, който бил магьосник, но се обърнал към Христа и затова бил физически нападнат от дявола.
А о. Терапонт още с пострижението си станал почти незабележим. Той нахлупил монашеската си шапка до очите, почти с никого не говорел, прекарвал цялото си време в молитва и изпълнение на послушанията си. Имал направо златни ръце. Почти целият манастир и до днес носи правените от него кръстове. А смирението му било толкова голямо, че повечето братя в обителта не го забелязвали. Някои дори се изненадали от вестта за смъртта му, защото не могли да се сетят кой е. Иконописецът на манастира, приятел на о. Терапонт, казва: „У него се чувстваше огромен вътрешен драматизъм и напрегнат духовен живот, каквито са свойствени за големите и сложни личности.”
През първата и последната седмица на Великия пост, о. Терапонт не вкусвал нищо. А през последната седмица пред мъченическата си смърт (на Възкресение Христово) дори не пиел вода. Понякога привличал вниманието на братята, защото се случвало да гребне супа с лъжицата и да забрави за нея, държейки лъжицата във въздуха – до такава степен потъвал в молитвата. Веднъж при дежурния в храма се приближил новопристигнал човек и разказал за себе си, че случайно попаднал в манастира като се съмнявал, че въобще има Бог. „Но има Бог! – казал развълнувано той – Видях тук как се молеше един монах. Видях лице на ангел, който разговаря в Бога. Знаете ли, че сред вас ходят ангели?”
„Какви ангели?” – попитал дежурният. А човекът му показал о. Терапонт, който в този момент излизал от храма. Но молитвената жажда на монаха не се утолявала само от службите. Неговите съкилийници разказват, че след като изпълнел килийното си правило от 500 земни поклона (което не е задължително), после дълго се молел през нощта, правейки още множество земни поклони. Един от съкилийниците му признава, че веднъж решил да преброи колко поклона прави за една нощ. Килията била преградена само с перде и поклоните се чували приглушено. Килийникът броил, броил и заспал, продължавайки да чува на сън звука от поклоните.
Друг от братята пък разказва следното: „Обикнах манастирския живот и се размечтах: Ще отида – казвам на о. Терапонт – в пустинята и ще постя като древните. Че какво толкова – казва ми той – ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник.”
„Друг път – разказва същият брат – за обяд имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям от дете. Не мога, казвам му, да понасям овесената каша! И аз – отговори той. В същото време гледам – яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. Вкусното – казва – го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва.”
Всъщност, любовта на о. Терапонт към Бога и ближните била изместила всичко в живота му. Той нямал никаква собственост, никой не му изпращал колети. Само веднъж някой му подарил бурканче кондензирано мляко. А той отишъл и го дал на монаха, който събирал даренията за близката болница. Същият монах разказва: „Подава ми бурканчето мляко, а в очите му такава любов, че бях поразен. Мисля си, возим чували с разни помощи в болницата, а той освен това бурканче и тази чистосърдечна любов няма какво друго да даде. Помня, че тогава карах продуктите за болницата и си мислех – да, разбира се, човек трябва да бъде нахранен, но на болния повече от всичко му е нужна любов.”
Това е стар спор – за социалната полза и християнската любов. В архива на Ф.М.Достоевски се пази писмо на цигулар от Императорския театър, който порицава Христа за това, че не е обърнал камъните в хлябове. Цигуларят пише с възмущение, че първо трябва да се нахрани човечеството, а после трябва да му се говори за любов и за Христос. В ответното писмо Достоевски описва картината на ситото човечество без Бога и пита дали няма да се превърнем тогава в сити свине, които вече са неспособни да вдигнат глава към небето. Той пророчески предрича: „тогава хлябовете ще се превърнат в камъни”. Това пророчество май се сбъдва и хората все по-често говорят за глад сред изобилие от безблагодатна „каменна” храна.
Колкото до въпроса, има ли велики светци и в наше време, старецът Нектарий Оптински казвал: „Чедо мое, ние обичаме с такава любов, която никога няма да се промени. Вашата любов (т.е. недуховната, светската любов – бел. ред.) е еднодневка, а нашата и днес, и утре, и след хиляда години е все същата.” Така след мъченическата смърт на о. Терапонт, в джоба му намерили писмо, в което пишело само: „Ако ви потрябва помощ, ще се радвам да ви помогна”. Не се знае до кого е адресирано това писмо. Но сега, години след смъртта му изглежда, че писмото е било адресирано до всички нас, защото много хора получават чудотворната помощ на новомъченика Терапонт и на неговите братя по мъченичество Трофим и Василий.
Монах Трофим (в света Леонид Иванович Татарников) се родил през 1954 година в едно селце в Иркутска област. Семейството му било много бедно и затова на Трофим му се налагало да работи какво ли не. Но освен изключителното му трудолюбие, още от детството му проличала особеността на неговия характер. Външно той бил много весел, на някой дори изглеждал небрежен, но вътрешно бил невероятно съсредоточена и търсеща натура. Освен това Трофим във всичко гледал да постъпва с любов към ближните. Понякога това ужасно го ощетявало (защото раздавал нещата и парите си при всеки удобен случай и някои дори злоупотребявали с това), но той просто не можел да живее по друг начин. Как точно се обърнал към Бога не е известно. Известно е обаче, че когато това станало Трофим най-после открил истинския смисъл на вътрешните си стремежи и въобще на живота си. Така на 36-годишна възраст, воден от пламенна любов към Бога, той оставил света и станал монах в Оптинската света обител. Братята от манастира разказват, че след като бил подстриган за монах Трофим буквално не можел да си намери място от радост. По-късно самият той казвал: “Ръкоположението е за послушание, а монашеството е по желание на сърцето. Всеки православен християнин в дълбочината на сърцето си иска да стане монах, но не всеки има достатъчно мъжество и сили, за да поеме този път и затова повечето си намират оправдание. И нека да намират, само да не хулят монашеството. Хулата срещу монашеството е грях от последните времена.”
Отначало някои от братята все още наричали Трофим със светското му име Леонид. Като направил така един от тях веднага му се извинил. Тогава силният и телом и духом Трофим с присъщата си простодушност му казал: “Нищо, наричай ме както искаш, може и пън. Дори така е по-добре.” Толкова искрено било смирението му. Всъщност, Трофим винаги се радвал, когато някой, виждайки постоянната му радост решавал, че е нехаен монах и говорел за него така. Тогава казвал: “Нека хората знаят истината. Не е хубаво аз, нехайният, да се правя на монах, за какво е тази актьорска игра”. Едновременно с това Трофим, тайно от всички, водел толкова строг подвижнически живот, че напомнял повече на някой светец от ранните векове, отколкото на човек живял в края на ХХ век.
Освен това Трофим непрекъснато се трудел. И не само в манастира. Постепенно хора от цялата околност започнали да търсят помощта му. Ту някоя баба ще има нужда от дърва, ту някоя ограда ще падне, ту на някоя нива има нужда от помощ – и Трофим не отказвал на никого, на всички помагал.
Независимо от изпълнения с толкова грижи живот, Трофим неотстъпно държал ума си в молитвата. Това особено се забелязвало в храма, когато с наведена глава беззвучно мърдал устните си. Веднъж на един от братята той казал така: “По време на молитва в църквата, бесовете напомнят на ума за какви ли не важни дела, уж спешни и неотложни, за да го увлекат в суета и мечтателност. В такива случаи, братко, умът трябва да е глух и ням и само тогава можеш истински да се молиш. Нали молитвата е проява на благоговейни чувства към Бога, от които в душата се ражда умиление. Ние трябва да се молим просто, като деца, без да мислим за нещо друго, освен за нашия Отец на Небесата.”
Трофим водел смъртна борба с бесовете, защото ги виждал наяве. Веднъж той споменал това пред една поклонничка и тя го попитала: “Трофиме, а те какви са?” – По добре не питай – отговорил той – Такава мерзост е това, че ме е гнус да говоря – и като помълчал малко добавил – знаеш ли от какво най-много се боят бесовете? От благодарността към Бога. И когато ти е зле, чети благодарствения акатист на Спасителя и му благодари от все сърце – за скърбите, за радостта, за най-тежкото. Като започнеш да го четеш, те се натикват в килията и такива ги вършат, че чак стените треперят. А като го дочетеш докрай, огледаш се – няма никой. Тишина и такава радост в сърцето, че и смъртта не е страшна: само да си с Господа.”
Трофим разказвал на игумена, че видял с очите си бесовете, които се опитвали да го бутнат в една канавка, заедно с трактора, който карал в този момента. “Само Иисусовата молитва – Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния – ме спаси тогава” – казал Трофим. Освен това братята си спомнят, че той неведнъж се заричал, като казвал: “Край, няма да се моля повече за бесновати. Бесовете здравата бият”. Но истината е, че той не можел да откаже на някого, който със сълзи на очи се обръщал към него с: “Трофимушка, помоли се за мен!” Така Трофим водел тежка борба с бесовете до самата си кончина, и удържал победа с мъченическата си смърт за Христа.
Всъщност, има един прекрасен случай, който обрисува не само Трофим като характер, но и това как на дело трябва да постъпва християнинът. Разказва го едно момиче, което сега е послушница в манастир. Тя разказва така: “На 12 години станах наркоманка и две години се скитах с една компания хипари по мазетата и таваните. Това беше ад. Загивах. И когато на 14 пристигнах в Оптина, вече се боцках. Колко обикнах Оптина и колко исках да съм чиста и да живея друг живот! Но вече не можех да живея без наркотиците. Спешно ми трябваше доза и вече се качвах на автобуса, за да си я набавя, когато непознат монах ми прегради пътя. “Не бива да заминаваш оттук!” – каза той и ме свали от автобуса. Това беше Трофим.
След това 2 години живях в Оптина и през две седмици се опитвах да бягам оттам. А Трофим пак ме хващаше край автобуса, убеждаваше ме, а аз му отговарях дръзко. Вече знаех, че ако си замина от Оптина, няма да се разделя с наркотиците и ме чака сигурна смърт. Но ето какво не разбират мнозина – наркоманът не може да живее в манастир. В него се вселява бяс и го гони от манастира към гибел. Наркоманът става играчка в ръцете на демоните и вече не владее себе си. Всичко се повтаряше отново и отново. Моят духовен отец се отчая от мен. Това бяха адски мъки и аз реших да се самоубия със свръхдоза. От смъртта ме деляха две секунди, когато Трофим отново, сякаш като по чудо ме намери и ме спря. А аз му крещях: “Уморих се да живея! Уморих се да търпя!” Той ме настани в болница и се грижеше за мен като по-голям брат. И досега в ушите ми звучи гласът му: “Потърпи още малко. Заради нашия Господ още малко потърпи”. Изцелението продължи трудно и дълго, но все пак завърши успешно. Но една вечер ми предадоха, че хипарите са се събрали в гората и ме викат. И тогава миналото изведнъж ме завладя и аз хукнах към гората. Така и не разбрах как Трофим винаги в такива случаи изникваше пред мен. Попита: “Какво пак ли бесчетата те притиснаха. Ще дойда с теб!” Тогава, за да се отърва от него, така грубо го оскърбих, че той наведе глава и мълчешком си отиде.
Изневиделица се изви буря, гръм мълнии, мрак. Изгубих се. Така се изплаших, че се молих само за едно: “Господи, прости ми и ми помогни да намеря пътя към Оптина”. Върнах се късно през нощта. Изгаряше ме страшна вина пред Трофим. Гледам храма свети, а там монах Трофим се моли. Усмихна ми се и с уморена усмивка и каза: “Слава Богу, върна се”. А аз само го молех: “Трофиме, прости ми заради Христа! Повече няма да се повтори”. Когато станах на 16, за мен не съществуваше въпросът за избора на жизнения път. Исках да бъда като монах Трофим и тогава постъпих в манастир.
Самият Трофим предусещал своето мъченичество. Шест месеца по-рано той предвидил своята смърт. Преди въпросния Великден 1993 година той постел и се молел почти до изнемога. Нееднократно братята го чували тихо да казва: “Господи, аз съм готов”…
Йеромонах Василий (в света Игор Иванович Росляков) се родил през 1960 г. в Москва. Още от дете учителите и съучениците му забелязали изключителната му интелигентност и чувствителност. Въпреки скромността му, където и да отидел, Игор ставал лидер на групата. Веднъж, докато бил все още ученик той поискал от баща си да му купи магнетофон. Родителите успели да спестят пари и му го купили за рождения ден. Но музиката не звучала дълго у Рослякови: след около месец Игор подарил магнетофона на един свой приятел от училище, който също мечтаел за това, но родителите му били много бедни. Изпълненото с обич сърце на Игор пожелало да раздели радостта с приятеля и с лекота се разделило със скъпия подарък заради любовта към ближния. След време същото се повторило и с китарата, която родителите му купили. Ето такъв бил малкият Игор.
След време се записал да тренира водна топка. А след завършване на училище бил приет във факултета по журналистика на Московския Държавен Университет. Едновременно с това продължил със спорта и учел и в института по физкултура. Започнал да играе в университетския отбор по водна топка. Тук започнали с пълна сила да блестят неговите дарби. Той бил звездата и капитан на отбора. Вестниците пишели за него по първите си страници. От друга страна му предвиждали и блестящо бъдеще в журналистиката. Най-големите вестници му предлагали работа…
Но докато светът се откривал пред него с цялата си суета, Игор търсел истинския смисъл на човешкия живот. Най-много обичал да съзерцава нощното небе и да пише стихове. Написаното от него от това време без съмнение предвещавало бъдеще на прекрасен поет. Но Игор не станал нито поет, нито журналист, нито продължил със спорта. Той открил Бога.
Още докато играел в отбора Игор носел кръстче на врата си (по време на мачове го криел в плувната си шапка, за да не му го вземат) и постел. Това му създавало не малко проблеми в онези времена на безбожен режим. Където и да се намирал не се срамувал да се прекръсти, но го правел скромно. Веднъж, вече като монах, в една от проповедите си казал: „Лъжливият срам е следствие от грехопадението. Когато Адам съгрешил и видял голотата си, се засрамил. Господ го запитал: „Адаме, къде си?” Но той вместо да се покае, се скрил от Бога заради лъжливия си срам. Но сега, след идването на Христа, този срам е разрушен и ние имаме дръзновението да викаме към Бога: „Господи, къде си?”, независимо от това къде сме и в какво състояние се намира душата ни. Важното е да има покаяние.”
Постепенно вечерното писане на стихове, отстъпило място на горещата молитва и поклоните. Игор осъзнал, че не може да бъде журналист и казвал: „Не искам да лъжа.” Още тогава той достигнал невероятна духовна зрялост. Това личи от писаното от него: „Евангелието – това са устата Христови. Всяка дума на Спасителя е дума на любов, смирение и кротост. Този дух на смирение, с който Спасителят ни говори, не ни се явява често, затова и Евангелието понякога е неразбираемо, понякога не ни трогва. Духът на Евангелието се постига и разкрива с помощта на Христовия Кръст. Където и да се е намирал Христос, каквото и да е говорил, Той го е говорил от Кръста. Когато усетим това, тогава ще ни се открие Духът на Евангелието, Духът на кротостта и смирението, на безкрайната обич на Господа към нас, грешните.”
След беседи с някои известни руски духовници Игор решил да отиде в манастир (т.е в Оптина). Малцина го разбрали. Повечето негови познати били потресени от това, че човек може да се откаже от такива блестящи перспективи. Дори майка му била против. Близките му постепенно разбрали с какъв човек имали възможност да общуват. Някои от отбора и учителите му след време станали негови духовни чада и се изповядвали при него. А след мъченическата му кончина майка му също приела монашество.
Смирявайки плътта си, Игор търсел и молел от Господа познание за своите грехове, повече отколкото някакви други благодатни дарове. Всичко добро той отнасял към благодатта и великото Божие милосърдие, смятайки себе си за немощен и най-нечист. Той виждал, че самомнението не е нищо друго освен мерзост пред Бога, че то изхвърлило от Рая първите хора, защото тогава, като чули думите на дявола: „Ще бъдете като богове”, те се предали на тази празна надежда. „Светият Дух диша, където иска. – казвал Игор – Той ни учи да изпълняваме волята Божия и ни ръководи към всяка истина, довеждайки ни до покаяние.”
Случвало се, когато слушал Божието слово по време на служба или го четял в килията си, в очите му да се появят сълзи. Той се стараел да ги сдържи, за да не ги види някой и със сърдечна вяра молел Бога да изпрати Светия Дух, съгласно Своята Свята воля. „Чрез Светия Дух ние познаваме Бога. – писал вече като йеромонах – Това е нов, неведом за нас орган, който ни е даден от Господа за познаване на Неговата любов и Неговата благост. Това е някакво ново око и ново ухо за виждане на невидимото и чуване на нечуваното. Това е все едно да ти дадат криле и да ти кажат: а сега можеш да летиш по цялата вселена. Светият Дух – това са крилете на душата.” Двете ангелски крила – покаянието и смирението – носели бъдещия Христов мъченик през целия му земен живот.
На 5 януари 1990 г. послушникът Игор бил постриган за монах с името Василий – в чест на св. Василий Велики. От този момент той още повече засилил подвизите. Направил си легло от две дъски. Вместо възглавница – две тухли. Дебел пън заменял стола. Четял по няколко книги едновременно, осмисляйки словото Божие и вниквайки в неговата дълбочина.
Очите му обикновено били наведени надолу и само когато някой го питал за нещо или го поздравявал, той кротко вдигал очи, а после отново ги свеждал. Никога не проявявал инициатива, а винаги се смятал за послушник. Когато го осъждали за безмълвието му, той кротко отговарял: „Бог знае, че желая да бъда в общение с вас и както умея ви обичам и се моля за вас. Но не мога да бъда едновременно и с вас, и с Него.”
По време на Великия пост, о. Василий приемал храна веднъж на ден, обикновено около пладне. Трапезата му се състояла от зеленчуци или горски плодове и малко хляб. Този пост и постоянно молитвено обръщение към Бога давали на душата му мир, който с особено чувство удържал ума в сърцето и не позволявал на греховните мисли да се доближат до него. „Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? – питал о. Василий и отговарял – За това е нужно да обичаме всички като самите себе си и всеки час да бъдем готови за смъртта.”
Същата 1990 г. Василий бил ръкоположен за йеромонах. Това отворило нова страница в живота му. Състрадателността и грижовното внимание към ближните му помагали да лекува и утешава душите, като ги изпълва с благодатния мир на покаянието. Мнозина казвали, че о. Василий е бъдещ велик старец. Той някак естествено и лесно намирал нужните думи за да утеши събеседника си. „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:12) – обичал да казва – И пак ще кажа: радвайте се (Фил. 4:4).” От думите му се раждали мир и тишина. Учел хората да гледат своите грехове и да не обръщат внимание на грешките на ближните. При него това се получавало някак просто и безобидно. „За новините ще си говорите с приятелките, - ласкаво прекъсвал той многословната реч на някоя баба, - а с мен – за греховете.” Стараел се да открие на каещия се причината за греха, която винаги е в нас самите. „Заради греховете, заради греховете – тихо казвал о. Василий с въздишка – скърбите са хубаво нещо. За скърбите трябва да благодарим на Господа.”
Като истински монах, когато идвал по служба в Москва, о. Василий никога не нощувал в родния си дом. Дори да наминавал, било само за малко, колкото да разбере как е майка му и бързал да си тръгне. Стараел се щателно да пази погледа си от изкушенията на света. Веднъж, като минавал край Останкинското езеро, забелязал полуразсъблечени хора дошли на плаж в горещия ден. Той се прекръстил, хванал края на мантията си и я повдигнал до главата си. Така стигнал до храма, който бил за него място на спасение от всички изкушения и скърби.
О. Василий обичал храма и килията си. Килията била за него място за уединение и подвизи, а храма – дом за молитва, място на неговото свещеническо служение. По време на всички служби о. Василий се молел много внимателно. Имал изключителна дарба на проповедник и словата му били потресаващи. Веднъж го попитали защо възникват страшните изкушения и скърби. Щом Бог ни обича, защо толкова ненавист и зло се стоварват върху хората? Той отговорил: „Светите отци казват, че всеки, който обича Бога, трябва да се срещне с духовете на злото. Това е казано не само за светиите, но и за обикновените грешници, т.е. за нас. И колкото по-голяма е любовта към Бога, толкова по-яростна е духовната борба. И така ще бъде, докато не излезе на бой най-главният дух на ада – самият сатана. О, колко злоба и ненавист има в този мерзък враг на спасението! Колко лукавство и хитрост! В безумието си той би хвърлил цялата си ярост върху християните, ако Господ не го удържаше. Но вършейки зло, той е посрамен от силата на смирението, което дава Христос в сърцата на верните.”
Друг път пък хората от паството му го попитали: „Батюшка, имате ли някакво особено желание?” – „Да, - отговорил той – Бих искал да умра на Пасха с камбанен звън”. И Бог буквално изпълнил съкровеното желание на Своя угодник.
На Великден (18 април) 1993 г. монасите Терапонт и Трофим започнали да бият камбаните за настъпването на Светлото Христово Възкресение. Техният убиец-сатанист с вмъкнал в манастира като поклонник. Дребничък човек с черен шинел и нож, на който било изографисано числото на звяра. Пръв бил убит Терапонт. След него Трофим. Мнозина се чудели, как може човек, притежаващ силата на Терапонт да бъде убит толкова лесно. И как може човек с толкова остър слух като Трофим да не чуе, че някой идва зад него. И впоследствие осъзнали, че те са чули… но го помислили за приятел. С последни сили Трофим успял да удари камбаната за тревога. Убиецът побягнал, но всички помислили, че тича за лекар. Все още не разбирали какво точно става. Трофим издъхнал в ръцете на една поклонничка, като успял да промълви: „Боже наш, помилуй нас!”
След това убиецът видял о. Василий. Промушил го в гръб. Следствието установило, че о. Василий се срещнал лице в лице с убиеца и дори между тях се състоял кратък разговор. След това отецът доверчиво обърнал гръб на убиеца. Живял около час след това, но животът му го напуснал заедно с изтичащата кръв. Веднага след удара, притежаващият изключителна физическа сила о. Василий бил все още на крака и можел да отвърне на удара, но не го направил. По-късно убиецът бил арестуван.
Ето така просияли тримата оптински новомъченици – Василий, Трофим и Терапонт. От смъртта им до сега са записани много чудеса, станали по техните молитви. Нека и ние винаги търсим тяхното застъпничество и да се стараем да подражаваме на техния праведен живот.
По книгата „Червеният Великден”
През 1993 г. на 18 април – денят на тяхната мъченическа кончина – бил празникът на Светлото Христово Възкресение. Тримата новомъченици просияли за твърде кратко време, за да докажат чрез това още веднъж, че не в количеството на времето е нашето спасение, а в качеството на покаянието и любовта към Бога и ближните. Ето каква е историята на тези Божи угодници:
Монах Терапонт (в света Владимир Леонидович Пушкарьов) се родил през 1955 г. и дошъл в Оптина през 1990 г. Бил родом от едно селце в Новосибирска област. Пристигнал в обителта, пропътувайки 75 километра пеш. Дошъл късно вечерта, когато манастирските порти вече били заключени. Забелязали странника как направил земен поклон и замрял разпрострян ничком в молитва. Когато на сутринта отворили портата, видели, че странникът все така стои на колене, паднал по лице на земята. Така о. Терапонт бил приет в манастира. Самият той казал на свои роднини на заминаване: „Ако не ме приемат в Опитна, ще се скрия в планината. И повече няма да ме видите на тази земя, докато Бог не ми прости”.
Миналото на о. Терапонт преди да дойде в манастира е потънало в почти пълна неизвестност. Останало такова и въпреки старателните търсения на неговите житиеписци след смъртта му. Предполага се, че временно живял езически живот. Но в края на напразните търсения на изследователите един от братята в манастира мъдро казал: „Защо търсите минало, което не съществува? Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човек се е покаял.”
Известно е единствено, че о. Терапонт изучавал в казармата бойни изкуства, но впоследствие открил, че в основата си те съдържат окултизъм. Същият оптински монах разказва, че Терапонт му споделил, че след обръщането си към православието бесове му се явили нощем наяве, нападали го и го душали. И ето, че и в наши дни могат да се случват събития като от житията на древните велики светци като св. Киприян, който бил магьосник, но се обърнал към Христа и затова бил физически нападнат от дявола.
А о. Терапонт още с пострижението си станал почти незабележим. Той нахлупил монашеската си шапка до очите, почти с никого не говорел, прекарвал цялото си време в молитва и изпълнение на послушанията си. Имал направо златни ръце. Почти целият манастир и до днес носи правените от него кръстове. А смирението му било толкова голямо, че повечето братя в обителта не го забелязвали. Някои дори се изненадали от вестта за смъртта му, защото не могли да се сетят кой е. Иконописецът на манастира, приятел на о. Терапонт, казва: „У него се чувстваше огромен вътрешен драматизъм и напрегнат духовен живот, каквито са свойствени за големите и сложни личности.”
През първата и последната седмица на Великия пост, о. Терапонт не вкусвал нищо. А през последната седмица пред мъченическата си смърт (на Възкресение Христово) дори не пиел вода. Понякога привличал вниманието на братята, защото се случвало да гребне супа с лъжицата и да забрави за нея, държейки лъжицата във въздуха – до такава степен потъвал в молитвата. Веднъж при дежурния в храма се приближил новопристигнал човек и разказал за себе си, че случайно попаднал в манастира като се съмнявал, че въобще има Бог. „Но има Бог! – казал развълнувано той – Видях тук как се молеше един монах. Видях лице на ангел, който разговаря в Бога. Знаете ли, че сред вас ходят ангели?”
„Какви ангели?” – попитал дежурният. А човекът му показал о. Терапонт, който в този момент излизал от храма. Но молитвената жажда на монаха не се утолявала само от службите. Неговите съкилийници разказват, че след като изпълнел килийното си правило от 500 земни поклона (което не е задължително), после дълго се молел през нощта, правейки още множество земни поклони. Един от съкилийниците му признава, че веднъж решил да преброи колко поклона прави за една нощ. Килията била преградена само с перде и поклоните се чували приглушено. Килийникът броил, броил и заспал, продължавайки да чува на сън звука от поклоните.
Друг от братята пък разказва следното: „Обикнах манастирския живот и се размечтах: Ще отида – казвам на о. Терапонт – в пустинята и ще постя като древните. Че какво толкова – казва ми той – ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник.”
„Друг път – разказва същият брат – за обяд имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям от дете. Не мога, казвам му, да понасям овесената каша! И аз – отговори той. В същото време гледам – яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. Вкусното – казва – го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва.”
Всъщност, любовта на о. Терапонт към Бога и ближните била изместила всичко в живота му. Той нямал никаква собственост, никой не му изпращал колети. Само веднъж някой му подарил бурканче кондензирано мляко. А той отишъл и го дал на монаха, който събирал даренията за близката болница. Същият монах разказва: „Подава ми бурканчето мляко, а в очите му такава любов, че бях поразен. Мисля си, возим чували с разни помощи в болницата, а той освен това бурканче и тази чистосърдечна любов няма какво друго да даде. Помня, че тогава карах продуктите за болницата и си мислех – да, разбира се, човек трябва да бъде нахранен, но на болния повече от всичко му е нужна любов.”
Това е стар спор – за социалната полза и християнската любов. В архива на Ф.М.Достоевски се пази писмо на цигулар от Императорския театър, който порицава Христа за това, че не е обърнал камъните в хлябове. Цигуларят пише с възмущение, че първо трябва да се нахрани човечеството, а после трябва да му се говори за любов и за Христос. В ответното писмо Достоевски описва картината на ситото човечество без Бога и пита дали няма да се превърнем тогава в сити свине, които вече са неспособни да вдигнат глава към небето. Той пророчески предрича: „тогава хлябовете ще се превърнат в камъни”. Това пророчество май се сбъдва и хората все по-често говорят за глад сред изобилие от безблагодатна „каменна” храна.
Колкото до въпроса, има ли велики светци и в наше време, старецът Нектарий Оптински казвал: „Чедо мое, ние обичаме с такава любов, която никога няма да се промени. Вашата любов (т.е. недуховната, светската любов – бел. ред.) е еднодневка, а нашата и днес, и утре, и след хиляда години е все същата.” Така след мъченическата смърт на о. Терапонт, в джоба му намерили писмо, в което пишело само: „Ако ви потрябва помощ, ще се радвам да ви помогна”. Не се знае до кого е адресирано това писмо. Но сега, години след смъртта му изглежда, че писмото е било адресирано до всички нас, защото много хора получават чудотворната помощ на новомъченика Терапонт и на неговите братя по мъченичество Трофим и Василий.
Монах Трофим (в света Леонид Иванович Татарников) се родил през 1954 година в едно селце в Иркутска област. Семейството му било много бедно и затова на Трофим му се налагало да работи какво ли не. Но освен изключителното му трудолюбие, още от детството му проличала особеността на неговия характер. Външно той бил много весел, на някой дори изглеждал небрежен, но вътрешно бил невероятно съсредоточена и търсеща натура. Освен това Трофим във всичко гледал да постъпва с любов към ближните. Понякога това ужасно го ощетявало (защото раздавал нещата и парите си при всеки удобен случай и някои дори злоупотребявали с това), но той просто не можел да живее по друг начин. Как точно се обърнал към Бога не е известно. Известно е обаче, че когато това станало Трофим най-после открил истинския смисъл на вътрешните си стремежи и въобще на живота си. Така на 36-годишна възраст, воден от пламенна любов към Бога, той оставил света и станал монах в Оптинската света обител. Братята от манастира разказват, че след като бил подстриган за монах Трофим буквално не можел да си намери място от радост. По-късно самият той казвал: “Ръкоположението е за послушание, а монашеството е по желание на сърцето. Всеки православен християнин в дълбочината на сърцето си иска да стане монах, но не всеки има достатъчно мъжество и сили, за да поеме този път и затова повечето си намират оправдание. И нека да намират, само да не хулят монашеството. Хулата срещу монашеството е грях от последните времена.”
Отначало някои от братята все още наричали Трофим със светското му име Леонид. Като направил така един от тях веднага му се извинил. Тогава силният и телом и духом Трофим с присъщата си простодушност му казал: “Нищо, наричай ме както искаш, може и пън. Дори така е по-добре.” Толкова искрено било смирението му. Всъщност, Трофим винаги се радвал, когато някой, виждайки постоянната му радост решавал, че е нехаен монах и говорел за него така. Тогава казвал: “Нека хората знаят истината. Не е хубаво аз, нехайният, да се правя на монах, за какво е тази актьорска игра”. Едновременно с това Трофим, тайно от всички, водел толкова строг подвижнически живот, че напомнял повече на някой светец от ранните векове, отколкото на човек живял в края на ХХ век.
Освен това Трофим непрекъснато се трудел. И не само в манастира. Постепенно хора от цялата околност започнали да търсят помощта му. Ту някоя баба ще има нужда от дърва, ту някоя ограда ще падне, ту на някоя нива има нужда от помощ – и Трофим не отказвал на никого, на всички помагал.
Независимо от изпълнения с толкова грижи живот, Трофим неотстъпно държал ума си в молитвата. Това особено се забелязвало в храма, когато с наведена глава беззвучно мърдал устните си. Веднъж на един от братята той казал така: “По време на молитва в църквата, бесовете напомнят на ума за какви ли не важни дела, уж спешни и неотложни, за да го увлекат в суета и мечтателност. В такива случаи, братко, умът трябва да е глух и ням и само тогава можеш истински да се молиш. Нали молитвата е проява на благоговейни чувства към Бога, от които в душата се ражда умиление. Ние трябва да се молим просто, като деца, без да мислим за нещо друго, освен за нашия Отец на Небесата.”
Трофим водел смъртна борба с бесовете, защото ги виждал наяве. Веднъж той споменал това пред една поклонничка и тя го попитала: “Трофиме, а те какви са?” – По добре не питай – отговорил той – Такава мерзост е това, че ме е гнус да говоря – и като помълчал малко добавил – знаеш ли от какво най-много се боят бесовете? От благодарността към Бога. И когато ти е зле, чети благодарствения акатист на Спасителя и му благодари от все сърце – за скърбите, за радостта, за най-тежкото. Като започнеш да го четеш, те се натикват в килията и такива ги вършат, че чак стените треперят. А като го дочетеш докрай, огледаш се – няма никой. Тишина и такава радост в сърцето, че и смъртта не е страшна: само да си с Господа.”
Трофим разказвал на игумена, че видял с очите си бесовете, които се опитвали да го бутнат в една канавка, заедно с трактора, който карал в този момента. “Само Иисусовата молитва – Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния – ме спаси тогава” – казал Трофим. Освен това братята си спомнят, че той неведнъж се заричал, като казвал: “Край, няма да се моля повече за бесновати. Бесовете здравата бият”. Но истината е, че той не можел да откаже на някого, който със сълзи на очи се обръщал към него с: “Трофимушка, помоли се за мен!” Така Трофим водел тежка борба с бесовете до самата си кончина, и удържал победа с мъченическата си смърт за Христа.
Всъщност, има един прекрасен случай, който обрисува не само Трофим като характер, но и това как на дело трябва да постъпва християнинът. Разказва го едно момиче, което сега е послушница в манастир. Тя разказва така: “На 12 години станах наркоманка и две години се скитах с една компания хипари по мазетата и таваните. Това беше ад. Загивах. И когато на 14 пристигнах в Оптина, вече се боцках. Колко обикнах Оптина и колко исках да съм чиста и да живея друг живот! Но вече не можех да живея без наркотиците. Спешно ми трябваше доза и вече се качвах на автобуса, за да си я набавя, когато непознат монах ми прегради пътя. “Не бива да заминаваш оттук!” – каза той и ме свали от автобуса. Това беше Трофим.
След това 2 години живях в Оптина и през две седмици се опитвах да бягам оттам. А Трофим пак ме хващаше край автобуса, убеждаваше ме, а аз му отговарях дръзко. Вече знаех, че ако си замина от Оптина, няма да се разделя с наркотиците и ме чака сигурна смърт. Но ето какво не разбират мнозина – наркоманът не може да живее в манастир. В него се вселява бяс и го гони от манастира към гибел. Наркоманът става играчка в ръцете на демоните и вече не владее себе си. Всичко се повтаряше отново и отново. Моят духовен отец се отчая от мен. Това бяха адски мъки и аз реших да се самоубия със свръхдоза. От смъртта ме деляха две секунди, когато Трофим отново, сякаш като по чудо ме намери и ме спря. А аз му крещях: “Уморих се да живея! Уморих се да търпя!” Той ме настани в болница и се грижеше за мен като по-голям брат. И досега в ушите ми звучи гласът му: “Потърпи още малко. Заради нашия Господ още малко потърпи”. Изцелението продължи трудно и дълго, но все пак завърши успешно. Но една вечер ми предадоха, че хипарите са се събрали в гората и ме викат. И тогава миналото изведнъж ме завладя и аз хукнах към гората. Така и не разбрах как Трофим винаги в такива случаи изникваше пред мен. Попита: “Какво пак ли бесчетата те притиснаха. Ще дойда с теб!” Тогава, за да се отърва от него, така грубо го оскърбих, че той наведе глава и мълчешком си отиде.
Изневиделица се изви буря, гръм мълнии, мрак. Изгубих се. Така се изплаших, че се молих само за едно: “Господи, прости ми и ми помогни да намеря пътя към Оптина”. Върнах се късно през нощта. Изгаряше ме страшна вина пред Трофим. Гледам храма свети, а там монах Трофим се моли. Усмихна ми се и с уморена усмивка и каза: “Слава Богу, върна се”. А аз само го молех: “Трофиме, прости ми заради Христа! Повече няма да се повтори”. Когато станах на 16, за мен не съществуваше въпросът за избора на жизнения път. Исках да бъда като монах Трофим и тогава постъпих в манастир.
Самият Трофим предусещал своето мъченичество. Шест месеца по-рано той предвидил своята смърт. Преди въпросния Великден 1993 година той постел и се молел почти до изнемога. Нееднократно братята го чували тихо да казва: “Господи, аз съм готов”…
Йеромонах Василий (в света Игор Иванович Росляков) се родил през 1960 г. в Москва. Още от дете учителите и съучениците му забелязали изключителната му интелигентност и чувствителност. Въпреки скромността му, където и да отидел, Игор ставал лидер на групата. Веднъж, докато бил все още ученик той поискал от баща си да му купи магнетофон. Родителите успели да спестят пари и му го купили за рождения ден. Но музиката не звучала дълго у Рослякови: след около месец Игор подарил магнетофона на един свой приятел от училище, който също мечтаел за това, но родителите му били много бедни. Изпълненото с обич сърце на Игор пожелало да раздели радостта с приятеля и с лекота се разделило със скъпия подарък заради любовта към ближния. След време същото се повторило и с китарата, която родителите му купили. Ето такъв бил малкият Игор.
След време се записал да тренира водна топка. А след завършване на училище бил приет във факултета по журналистика на Московския Държавен Университет. Едновременно с това продължил със спорта и учел и в института по физкултура. Започнал да играе в университетския отбор по водна топка. Тук започнали с пълна сила да блестят неговите дарби. Той бил звездата и капитан на отбора. Вестниците пишели за него по първите си страници. От друга страна му предвиждали и блестящо бъдеще в журналистиката. Най-големите вестници му предлагали работа…
Но докато светът се откривал пред него с цялата си суета, Игор търсел истинския смисъл на човешкия живот. Най-много обичал да съзерцава нощното небе и да пише стихове. Написаното от него от това време без съмнение предвещавало бъдеще на прекрасен поет. Но Игор не станал нито поет, нито журналист, нито продължил със спорта. Той открил Бога.
Още докато играел в отбора Игор носел кръстче на врата си (по време на мачове го криел в плувната си шапка, за да не му го вземат) и постел. Това му създавало не малко проблеми в онези времена на безбожен режим. Където и да се намирал не се срамувал да се прекръсти, но го правел скромно. Веднъж, вече като монах, в една от проповедите си казал: „Лъжливият срам е следствие от грехопадението. Когато Адам съгрешил и видял голотата си, се засрамил. Господ го запитал: „Адаме, къде си?” Но той вместо да се покае, се скрил от Бога заради лъжливия си срам. Но сега, след идването на Христа, този срам е разрушен и ние имаме дръзновението да викаме към Бога: „Господи, къде си?”, независимо от това къде сме и в какво състояние се намира душата ни. Важното е да има покаяние.”
Постепенно вечерното писане на стихове, отстъпило място на горещата молитва и поклоните. Игор осъзнал, че не може да бъде журналист и казвал: „Не искам да лъжа.” Още тогава той достигнал невероятна духовна зрялост. Това личи от писаното от него: „Евангелието – това са устата Христови. Всяка дума на Спасителя е дума на любов, смирение и кротост. Този дух на смирение, с който Спасителят ни говори, не ни се явява често, затова и Евангелието понякога е неразбираемо, понякога не ни трогва. Духът на Евангелието се постига и разкрива с помощта на Христовия Кръст. Където и да се е намирал Христос, каквото и да е говорил, Той го е говорил от Кръста. Когато усетим това, тогава ще ни се открие Духът на Евангелието, Духът на кротостта и смирението, на безкрайната обич на Господа към нас, грешните.”
След беседи с някои известни руски духовници Игор решил да отиде в манастир (т.е в Оптина). Малцина го разбрали. Повечето негови познати били потресени от това, че човек може да се откаже от такива блестящи перспективи. Дори майка му била против. Близките му постепенно разбрали с какъв човек имали възможност да общуват. Някои от отбора и учителите му след време станали негови духовни чада и се изповядвали при него. А след мъченическата му кончина майка му също приела монашество.
Смирявайки плътта си, Игор търсел и молел от Господа познание за своите грехове, повече отколкото някакви други благодатни дарове. Всичко добро той отнасял към благодатта и великото Божие милосърдие, смятайки себе си за немощен и най-нечист. Той виждал, че самомнението не е нищо друго освен мерзост пред Бога, че то изхвърлило от Рая първите хора, защото тогава, като чули думите на дявола: „Ще бъдете като богове”, те се предали на тази празна надежда. „Светият Дух диша, където иска. – казвал Игор – Той ни учи да изпълняваме волята Божия и ни ръководи към всяка истина, довеждайки ни до покаяние.”
Случвало се, когато слушал Божието слово по време на служба или го четял в килията си, в очите му да се появят сълзи. Той се стараел да ги сдържи, за да не ги види някой и със сърдечна вяра молел Бога да изпрати Светия Дух, съгласно Своята Свята воля. „Чрез Светия Дух ние познаваме Бога. – писал вече като йеромонах – Това е нов, неведом за нас орган, който ни е даден от Господа за познаване на Неговата любов и Неговата благост. Това е някакво ново око и ново ухо за виждане на невидимото и чуване на нечуваното. Това е все едно да ти дадат криле и да ти кажат: а сега можеш да летиш по цялата вселена. Светият Дух – това са крилете на душата.” Двете ангелски крила – покаянието и смирението – носели бъдещия Христов мъченик през целия му земен живот.
На 5 януари 1990 г. послушникът Игор бил постриган за монах с името Василий – в чест на св. Василий Велики. От този момент той още повече засилил подвизите. Направил си легло от две дъски. Вместо възглавница – две тухли. Дебел пън заменял стола. Четял по няколко книги едновременно, осмисляйки словото Божие и вниквайки в неговата дълбочина.
Очите му обикновено били наведени надолу и само когато някой го питал за нещо или го поздравявал, той кротко вдигал очи, а после отново ги свеждал. Никога не проявявал инициатива, а винаги се смятал за послушник. Когато го осъждали за безмълвието му, той кротко отговарял: „Бог знае, че желая да бъда в общение с вас и както умея ви обичам и се моля за вас. Но не мога да бъда едновременно и с вас, и с Него.”
По време на Великия пост, о. Василий приемал храна веднъж на ден, обикновено около пладне. Трапезата му се състояла от зеленчуци или горски плодове и малко хляб. Този пост и постоянно молитвено обръщение към Бога давали на душата му мир, който с особено чувство удържал ума в сърцето и не позволявал на греховните мисли да се доближат до него. „Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? – питал о. Василий и отговарял – За това е нужно да обичаме всички като самите себе си и всеки час да бъдем готови за смъртта.”
Същата 1990 г. Василий бил ръкоположен за йеромонах. Това отворило нова страница в живота му. Състрадателността и грижовното внимание към ближните му помагали да лекува и утешава душите, като ги изпълва с благодатния мир на покаянието. Мнозина казвали, че о. Василий е бъдещ велик старец. Той някак естествено и лесно намирал нужните думи за да утеши събеседника си. „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:12) – обичал да казва – И пак ще кажа: радвайте се (Фил. 4:4).” От думите му се раждали мир и тишина. Учел хората да гледат своите грехове и да не обръщат внимание на грешките на ближните. При него това се получавало някак просто и безобидно. „За новините ще си говорите с приятелките, - ласкаво прекъсвал той многословната реч на някоя баба, - а с мен – за греховете.” Стараел се да открие на каещия се причината за греха, която винаги е в нас самите. „Заради греховете, заради греховете – тихо казвал о. Василий с въздишка – скърбите са хубаво нещо. За скърбите трябва да благодарим на Господа.”
Като истински монах, когато идвал по служба в Москва, о. Василий никога не нощувал в родния си дом. Дори да наминавал, било само за малко, колкото да разбере как е майка му и бързал да си тръгне. Стараел се щателно да пази погледа си от изкушенията на света. Веднъж, като минавал край Останкинското езеро, забелязал полуразсъблечени хора дошли на плаж в горещия ден. Той се прекръстил, хванал края на мантията си и я повдигнал до главата си. Така стигнал до храма, който бил за него място на спасение от всички изкушения и скърби.
О. Василий обичал храма и килията си. Килията била за него място за уединение и подвизи, а храма – дом за молитва, място на неговото свещеническо служение. По време на всички служби о. Василий се молел много внимателно. Имал изключителна дарба на проповедник и словата му били потресаващи. Веднъж го попитали защо възникват страшните изкушения и скърби. Щом Бог ни обича, защо толкова ненавист и зло се стоварват върху хората? Той отговорил: „Светите отци казват, че всеки, който обича Бога, трябва да се срещне с духовете на злото. Това е казано не само за светиите, но и за обикновените грешници, т.е. за нас. И колкото по-голяма е любовта към Бога, толкова по-яростна е духовната борба. И така ще бъде, докато не излезе на бой най-главният дух на ада – самият сатана. О, колко злоба и ненавист има в този мерзък враг на спасението! Колко лукавство и хитрост! В безумието си той би хвърлил цялата си ярост върху християните, ако Господ не го удържаше. Но вършейки зло, той е посрамен от силата на смирението, което дава Христос в сърцата на верните.”
Друг път пък хората от паството му го попитали: „Батюшка, имате ли някакво особено желание?” – „Да, - отговорил той – Бих искал да умра на Пасха с камбанен звън”. И Бог буквално изпълнил съкровеното желание на Своя угодник.
На Великден (18 април) 1993 г. монасите Терапонт и Трофим започнали да бият камбаните за настъпването на Светлото Христово Възкресение. Техният убиец-сатанист с вмъкнал в манастира като поклонник. Дребничък човек с черен шинел и нож, на който било изографисано числото на звяра. Пръв бил убит Терапонт. След него Трофим. Мнозина се чудели, как може човек, притежаващ силата на Терапонт да бъде убит толкова лесно. И как може човек с толкова остър слух като Трофим да не чуе, че някой идва зад него. И впоследствие осъзнали, че те са чули… но го помислили за приятел. С последни сили Трофим успял да удари камбаната за тревога. Убиецът побягнал, но всички помислили, че тича за лекар. Все още не разбирали какво точно става. Трофим издъхнал в ръцете на една поклонничка, като успял да промълви: „Боже наш, помилуй нас!”
След това убиецът видял о. Василий. Промушил го в гръб. Следствието установило, че о. Василий се срещнал лице в лице с убиеца и дори между тях се състоял кратък разговор. След това отецът доверчиво обърнал гръб на убиеца. Живял около час след това, но животът му го напуснал заедно с изтичащата кръв. Веднага след удара, притежаващият изключителна физическа сила о. Василий бил все още на крака и можел да отвърне на удара, но не го направил. По-късно убиецът бил арестуван.
Ето така просияли тримата оптински новомъченици – Василий, Трофим и Терапонт. От смъртта им до сега са записани много чудеса, станали по техните молитви. Нека и ние винаги търсим тяхното застъпничество и да се стараем да подражаваме на техния праведен живот.
По книгата „Червеният Великден”
Няма коментари:
Публикуване на коментар
КОМЕНТАРИТЕ СЕ ПУБЛИКУВАТ, СЛЕД КАТО БЪДАТ ОДОБРЕНИ!