Първи стъпки към изповед

Онзи ден нашият изповедник предложи Тони(4г) да опита  да се изповяда за пръв път. Изобщо не си помислих да възразя, не от голямо послушание, а защото още като навърши детето 3 годинки и видях, че говори добре, реших, че е готово за изповед. Не ме замеряйте с развалени домати, моля!

Една случка в парка миналата събота ме накара да се замисля за думите на Св. Теофан от тази книжка, че детето трябва да се научи от малко като направи някаква беля да си признава веднага. Детето на наши приятели без да иска леко закачи крачето на Илийчо. Не съм сигурна, че Илия усети нещо, камо ли да го заболи и затова тръгнах да му обяснявам да се пази от велосипеди вместо да го гушкам, но спрях, защото видях колко се притесни другото дете. И затова намерих за нужно първо да го поуспокоя. Признавам  си без бой, че на мен ми беше нужно много време, повече от година, за да свикна да се изповядвам без големи вътрешни терзания и, забележете, оправдаване на лошите си постъпки.

Обръщам внимание на оправданието под влиянието на книжката на стареца Паисий "Духовна борба". Дълго време я четях с усилие, но сега, с Божията помощ, най-сетне започва да ми се услажда. Препоръчвам по време на пост!

И така, с Тони се учим, когато направи беля, да не се вайка и стряска, а бързо да казва: "Сгреших, извинявай!" Сега остава да вземе пример и от стареца Епифаний като дете:

Признаване на грешките

Когато се случеше да счупи нещо по невнимание, той винаги имаше смелостта да признае постъпката си пред всички със своя постоянен, характерен израз: "Аз го направих!" Той казваше това, преди да попитат, за да не бъде хвърлена вината върху другиго. 

("Съвети за живота", Зограф, 2003)