И така, ден след ден говоря, когато ми се мълчи; смехът бълбука в мен, но сърдито сключвам вежди; иска ми се да легна, но тичам из къщата и пея детски песнички; на езика ми кацва укор, но го стисвам със зъби; когато най-много ми се спи, излизам на разходка. Е, има и дни, в които търпението ми е по-късо от изгризан молив и за тях е страшно да се говори, но иначе какво ли не прави една майка, за да излязат изпод ръцете й хора. Но с децата тези неща се получават някак почти естествено.
Много по-трудно е в света на възрастните, особено ако върху ти тежи задължението да си за пример. Шизофрения е лека диагноза, лицемерие е по-близо до истината и ме утешават само думите на арх. Серафим Алексиев от стихотворението му "Може би!".
Да се топиш във грях,
измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах,
обзет от смут безкраен,
а външно да си строг
и праведен и светъл,
с добре прикрит порок,
с привидна добродетел;
да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен,
към Бога устремен,
на дявола подвластен;
в доброто да се вричаш,
на злото да си роб,
живота да обичаш
и жив да си във гроб;
и никой да не знае
за твоите борби -
туй моята съдба е...
и твойта, може би!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
КОМЕНТАРИТЕ СЕ ПУБЛИКУВАТ, СЛЕД КАТО БЪДАТ ОДОБРЕНИ!