понеделник, 22 април 2013 г.

Поучения на стареца Ефрем Виноградов


БЕСЕДА: За съвестта и лицемерната изповед. Може ли душата да се „парализира“?

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 

Игумен N (Ефрем Виноградов)
Въпрос на ученичката Василиса Малинина:Отец! Ако аз не смятам някоя своя постъпка за грях, но други хора я възприемат точно така, тогава трябва ли да я изповядам? Няма ли това да бъде лицемерно?
- Сблъсквал съм се с този проблем не веднъж. И други са ме питали. В такива случаи човек казва: „Съгреших! Но го разбирам само с ума си, а не мога да го почувствам отвътре – съвестта  ми е спокойна, не усещам този грях като нещо лошо и затова не мога да го изповядам искрено, с душевно съкрушение, както изискват правилата за изповедта. Просто не мога! Дори нещо повече – този грях ми харесва. И аз само с ума си разбирам, че пред Бога това е лошо“.
Като начало, мисля, че трябва да открием причината за това - защо човек приема грехът си хладно и безразлично. Първо искам да напомня, че различните хора възприемат различно едни и същи явления. Възприятието на чистия, светия човек е едно. А на хората, които живеят в суетата на грешния свят и естествено, грешат ежеминутно – съвсем друго. Душите им стават толкова нечувствителни, че са като тежко болните хора, които имат частична или пълна парализа например на ръка или крак. Лекарят бодва с игла кракът на такъв човек и пита: „Чувстваш ли нещо?“ – „Не, нищо.“ – „А тук усещаш ли?“ – „Не“ – „А тук?“ – „Тук, като че ли нещо усещам…“ Такава е душата на човека, който не я е прочистил от грехове, не е събрал в нея и трохичка благодат Божия – парализирана, а може би и полумъртва. Затова и не чувства греха. Това полуживо-полумъртво състояние на душата е следствие или на собствените ни грехове, или на греховете на рода. Нерядко подобно състояние се предава „по наследство“ от родители и дори далечни предци. Именно за това, ние често не чувстваме греховете си, сърцето ни не боледува от тях. В тези случаи сме като хората „чиято съвест е жигосана“ (1 Тим. 4; 2), по думите на апостол Павел. А когато човешката съвест е изгорена от грехове, за каква чувствителност на душата можем да говорим?! Впрочем, какво да се очаква от нас, потомците на тези, които се бореха с Бога цели седем десетилетия и разрушаваха храмове, доносничеха или просто равнодушно гледаха как се унищожава вярата на техните предци?
Но това, че с ума си можеш да разбереш коя постъпка е греховна и коя – не, вече е добър признак.  Той ни дава основание да се надяваме, че човек има възможността, с помощта на Бога да реанимира душата си. Ако съвестта ти подсказва, че грехът трябва да се изповяда, то тя значи не е „изгорена“ до край. И ако ти искаш да наследиш Царството Небесно, трябва непременно да послушаш гласа на съвестта си, макар и да не чувстваш съжаление за извършеното. Тук трябва да победиш себе си: дори и да не ти се иска, дори и да те е срам, на всяка цена трябва да отидеш на изповед. В известен смисъл, можем да сравним изповедта с плевенето на градина. Ако откъснем плевела, той скоро ще порасне пак, защото някъде в земята коренът му е останал. Но ако го отскубнем втори и трети път, корените отслабват и умират. Ако човек, воден от желанието да се поправи се самопринуждава към изповед, дори  и да разбира тази необходимост само с ума си, той може да се надява, че ще получи благодат от Бога, а тя ще оживи душата му и ще му помогне да се очисти от греховете.
Василиса: А ако човек е направил нещо, но съвестта му мълчи и той си мисли, че е нормално, че така трябва и да бъде. А всички наоколо казват – грях е това, грях!
Това е продължение на първия ти въпрос. Ако съвестта мълчи, значи душата е почти умряла, изпаднала е в кома. Всъщност, човек никога не трябва да се доверява на своето мнение за себе си. Ние винаги виждаме себе си по-добри, отколкото реално сме. Докато отстрани, постъпките на ближния се виждат много по-ясно. И ако вярващите хора оценяват постъпката ти като грях, като нещо против съвестта, против ближния, малко вероятно е да лъжат. Защо да го правят? От това те нямат полза. Затова винаги е добре да се заслушваме в изобличенията на хората и да си казваме: щом те така казват, сигурно има нещо. Явно душата ми е толкова обръгнала от мръсотията по нея, че вече нищо не чувствам! Това е проблем! Значи съм полумъртъв. Трябва спешно да тичам в реанимацията – в храма, на изповед!
Василиса: А светците как чувстват греха?
Много остро, дори може да се каже – болезнено-остро, като открита кръвотечаща рана.  Това преживяване се усилва от съзнанието за това, че със своя грях (та макар и да изглежда нищожен) такъв човек е обидил своя любим Отец. Той дълго и със сълзи ще се моли на Бога да му прости този грях, защото неговата съвест (за разлика от нашата) е жива и не му дава покой до тогава, докато Господ не прости този грях. Прощаването той също усеща много ясно – душата се успокоява, усеща мир и радост в Светия Дух.
Превод: Десислава ШАРКОВА
Източник: 

книгата "Между небето и ада. Пътят на истината или пътят на заблуждението"


БЕСЕДА: Ако не считаш греха за грях? Да съгреша или да умра?

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
 
Игумен N (Ефрем Виноградов)
Въпрос на ученичката Василиса Малинина:Ако човек умира от глад и затова влиза в магазина и отмъква една пирожка? И той смята постъпката си за правилна, защото иначе би умрял от глад…
- Неотдавна при мен беше такъв човек. Той разказа, как се е промъкнал във вилата на свои познати: „Не съм хулиганствал, аз просто много внимателно разбих, извадих стъклото и се пъхнах в хладилника защото бях много гладен. Просто хапнах, нищо повече. А после ме набиха… за това, че съм разбил вилата, но аз не мисля, че съм съгрешил. Аз просто бях гладен!“ За съжаление, такова разсъждение е образец за „плътско мъдруване“, според израза на апостол Павел. Той е казал: „Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир, защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може. А ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу.“ (Рим. 8; 6–8). Интересното тук е това, че такъв човек смята себе за вярващ християнин. Виждаш ли колко различна може да бъде вярата при различните хора?!
Но да се върнем на въпроса ти. И така – подобни размишления се отнасят към „плътското мъдруване“, а те са вражда против Бога защото не се покоряват на Божия Закон. Нека се запитаме – коя постъпка би била правилна в този случай – от духовна гледна точка, т.е. според закона Божий?  Първо, би следвало да си спомним думите на Господа: „Искайте, и ще ви се даде“ (Мт. 7, 7) и второ, да си спомним, че „вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“ (Мт. 6, 8). Тоест, първо би трябвало да се обърнем към Небесния ни Отец и да не се стесняваме да Го помолим за помощ, макар и Той да знае нашите нужди. Така ние показваме, че се доверяваме на Отца си и че само от Него чакаме помощ. А след това, смирявайки гордостта си (та нали тя е, която е подтикнала човека самоволно да влезе в чужд дом), да помолим някого с думите: „Много съм гладен. Обстоятелствата така се стекоха, че нямам възможност да си купя храна. Дали няма да ви се намери нещо за ядене?“ Аз съм абсолютно убеден, че Господ ще смекчи сърцата на хората и за гладния ще се намери храна. В Русия все още се намират добри хора. Ще го нахранят или пари за храна ще му дадат.
Но да се влиза в чужд дом без разрешение си е грях. Човек би могъл да отиде при управителя на магазина  и да каже „Извинете, но съм смъртно гладен. Умирам. Помогнете“. В магазина има толкова продукти, чийто срок на годност изтича днес, а стоките са си още хубави. Управителят може да даде цяла чанта. Човек само трябва да се помоли на Бога, до смири гордостта си, а после да се надява, че Бог ще му прати помощ чрез други хора. Ако искаш да изпълниш Божията заповед, Бог непременно ще ти изпрати такъв човек, който ще направи всичко, за да ти помогне.
А случва се и така: човек краде, защото не вярва, че Бог може да му помогне. Такъв човек си казва: „Бог няма да ми помогне, сам трябва да си помогна, няма на кого да се надявам“ – и нарушава Божията заповед с чиста съвест. А друг казва: „Не, няма да наруша заповедта Божия, по-добре да умра!“ Ето на такъв християнин Господ ще изпрати някой, който  ще го приеме със сърцето си – и ще го нахрани, и ще го подкрепи… Нашето лукавство е от безбожие и  неверие.
Василиса: А ако не считаш греха за грях? Когато на изповед човек казва: „аз съм грешен, няма повече така да правя“. Но го казва, защото така се прави. А в същото време си мисли: „аз в това не виждам нищо лошо. Ще си го правя и занапред“.
- Какво имаш предвид?
Василиса: Например, много хора искрено не разбират какво лошо има в това да ругаеш някого.
- А на теб би ли ти харесало, ако те обиждат с лоши думи?
Василиса: Разбира се, че не.
- Значи, ако на теб не ти е приятно, това е първия показател за това, че и на другите няма да им бъде. Какво непонятно има тук? Нима има хора, на които трябва да им се доказва, че карането и ругаенето е нещо лошо? Толкова ли са глупави и безчувствени, че не разбират това? Не вярвам! Дори когато 4 годишно дете чува ругатни, то не разбира значението им, но ги преживява болезнено, усещайки ги като енергиен удар. И на душата ти става гадно, все едно са те ударили с мръсен, вонящ парцал.
Василиса: Но има хора, които съвсем спокойно цинично си ругаят.
- Виж какво ще ти кажа. Днес по-голямата част от човечеството е толкова далеч от Бога, душите им са толкова осквернени, в такава дълбока душевна кома са, че е невъзможно тези души да бъдат реанимирани и спасени. Колкото и да е тъжно, трябва да  признаем, че огромно количество хора са избрали пътя, който ги води право във вечния огън, за което и Господ говори: „широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях“ (Мт. 7, 13). Обърни внимание, че това е самостоятелен и доброволен избор за всеки човек! А ето защо хората не избират пътя към Бога, към спасението, към светлината – според обяснението на апостол Йоан Богослов: „…всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши.“ (Ин. 3, 20). Ние, монасите, свещениците, а и искрено вярващите християни не сме в състояние да измолим спасение и да измъкнем от смрадливата, тъмна яма на греха всички тях. Още повече – насила, без тяхното желание. Помниш ли „Мъртвите души“ на Гогол? Ето, тези души отдавна са мъртви…
И сега какво? Нима трябва да се сравняваме с тези вонящи на смърт души? Мислиш ли, че щом те не виждат нищо лошо в мръсните псувни, ние трябва да приемем мнението им за еталон? Никога! Истинските християни, въпреки своите немощи и недостатъци, ще се равняват с тези, които са очистили душата си от тъмнината на греха, просветили са я с мъдростите Христови, постигнали са благодатно единство с Христа още тук, на земята. Ние, подобно на мореплаватели, намиращи пътя си по звездите, трябва винаги да се водим по светите Божии люде, ползвайки техните съвети и опит.
Василиса: Ами тези, мъртвите души, те как ще се изповядат?
- Ами те просто не ходят на изповед и не считат себе си за грешници!
Василиса: Да де, ама работата е там, че понякога отиват.
- Ако такива хора идват в храма, то не е по своя воля. А ако не е по своя воля, това вече не е изповед. Господ не приема такава изповед. Например: майката или бабата вкарват сина или внука в църквата едва ли не с ритници. А децата отиват и като че ли нещо там „изповядват“ - все пак, не върви да мълчат пред отеца. А и не искат да си развалят отношенията с мама (или с баба), затова отиват на „изповед“. Но иначе смятат, че това са отживели предразсъдъци, че животът трябва да е лек и да се живее  така, че от него да се вземе всичко, което може. Те не проумяват „За какво са ни тези заповеди? Те само стесняват свободата ми да правя всичко, което искам.“ Такива деца (а те не са никак малко) се ориентират по ценностите на невярващите си връстници, в храма влизат насила, по настояване на роднини, от които все още силно зависят. Няма смисъл от такава изповед! От нея на тези млади хора нито ще им олекне, нито ще станат по-добри.
А майките и бабите, вместо да насилват детето към външно „благочестие“, е по-добре да го възпитат в християнски мироглед. За да може да вижда и разбира от правилната гледна точка всички събития в живота. Християнската гледна точка е основана на знание, дадено от Твореца на Вселената - нашия  Господ Иисус Христос. А ако детето няма християнската гледна точка, през която да преценява всички постъпки и събития в живота си, то престоят му в църквата, както и изповедта му (та макар и под зоркия поглед на мама или баба) ще бъдат абсолютно безполезни.
Превод: Десислава ШАРКОВА
Източник: 
 
книгата "Между небето и ада. Пътят на истината или пътят на заблуждението"

Няма коментари:

Публикуване на коментар

КОМЕНТАРИТЕ СЕ ПУБЛИКУВАТ, СЛЕД КАТО БЪДАТ ОДОБРЕНИ!

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...