петък, 4 януари 2013 г.

Малката купувачка

Автор:  Теодора Димова

В големите вериги магазини, особено в Кауфланд, всички ние отиваме, за да пазаруваме много, за да напазаруваме поне за няколко дни. Особено около празниците.

Видях ги на опашката пред мен – баща и пет-шест годишната му дъщеричка. Той беше взел няколко глави лук в прозрачно пликче, в него имаше още един хляб и  една кофичка кисело мляко. Толкова.
Момиченцето разглеждаше шоколадите, бисквитите, джуджетата, дядоколедите около касата. Доближаваше до тях личицето си и някак изведнъж го отдръпваше. Понякога докосваше с пръстче някое от тях и пак така рязко, внезапно оттегляше ръка. Беше отдадена, абсолютно отдадена на тези лакомства, бисквити, шоколади, обвити в толкова примамливи! опаковки.
Бащата имаше мрачно и навъсено изражение, каквото, впрочем, имаме повечето българи. Имаше излъчването на човек без бъдеще, без амбиции, без радост, без празници. Навярно е и много мълчалив, помислих си, навярно почти не разговаря с детето си, навярно му издава единствено нареждания – яж, спи, лягай, влез, излез, не вдигай шум, не разхвърляй играчките, събери ги, пази тишина. Навярно когато тя заспи, той застава до леглото й и унесено я наблюдава, представя си живота й, не иска нейния живот да прилича на неговия. Навярно единствено тогава я погалва по главицата, единствено тогава си позволява сълзите да изпълват очите му.
-  Тате, искам да ми купиш този туикс! – внезапно каза момиченцето, той се наведе, прошепна й нещо съвсем тихо.
- Но нали обеща за Нова година! – настояваше тя за подаръка си, държеше го в ръката си и гледаше баща си с удивените си, разширени очи.
Човекът се огледа наоколо да не би някой да е чул дъщеря му или се е огледал наоколо, за да може да потъне вдън земя, аз се обърнах почти с гръб към тях, за да е сигурно, че не съм следила разговора им, че не съм навлязла в съдбата им. Той приклекна до нея и започна отново да й говори, този път дълго, прекалено дълго.
Детето остави туикса на рафта при другите, прилепи се до баща си, зарови главата си в ръката му.
Ето това беше най-тъжното от всичко – жеста, с който остави примамливото, недостъпно лакомство. Знаела е, че ще й бъде отказано, знаела е, че ще трябва да го върне, но детското е надделяло в нея, поне да го подържи за малко в ръката си, а може да се случи и чудо, нали съвсем скоро беше Коледа.
Така чакахме на опашка едни до други, чакахме да дойде реда ни. Опашката вървеше бавно, защото всеки буташе препълнена количка или най-малкото препълнена кошница с продукти. Един по един хората слагаха покупките върху лентата, после един по един също така ги прибираха в коледните си торби. Всички излизаха с най-малкото два огромни плика от магазина.
В съзнанието на детето – два огромни плика с лакомства, с недостъпни за нея неща. За нея имаше това – хляб и кисело мляко. И няколко глави лук за готвене.
Онова, което в действителност, обаче, ме потресе, беше смирението на момиченцето. Никакво детско мрънкане, никакво настояване, никакво разплакване. Какво й каза баща й, когато приклекна до нея, когато започна да й говори дълго, прекалено дълго, както ми се стори, шепнешком. Обясни й, че не може да й купи обещания за Нова година туикс. Но как й го обясни, какви вълшебни думи й каза, че тя така кротко се облегна на ръката му и зачака с търпението на възрастен опашката? Какво пълно разбирателство трябва да е имало между двамата, какво доверие един в друг, какво упование в милостта на другия, за да може тя така смълчано да преглътне отнетия подарък за
Нова година, а той така изчерпателно да й обясни защо й го отнема.
И ето чудото – упованието, милостта между тези две същества.
И колко странно стояха тези няколко глави лук на фона на препълнените колички, в които имаше неща за радостна трапеза, за подаръци, за украса, за веселие! А лукът, лукът беше възможно най-баналното и делничното, сякаш той най-ярко контрастираше с еуфорията около прииждащия празник.
Но в това беше и чудото – мълчаливото разбирателството, стаената нежност между този баща и неговото детенце. И още – излъчваха достойнство. То никога не би им позволило да приемат подарък от непознат. А ако го приемеха, наред с радостта, щяха да изпитат и болка.
Помислих си – онова ястие, което той ще наготви с главите лук – ще бъде сигурно най-вкусното. Помислих си как ние ще седнем пред нашите отрупани и пищни трапези. Как тяхната ще бъде бедна, смълчана, но сигурно с по-дълбока и вглъбена радост. Защото ние отрупваме нашите трапези с ястия, но на тяхната сигурно сяда Сам Господ.
Източник:  www.kultura.bg

http://www.pravmladeji.org/node/1786
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...