Тихият нощен час.

Хубавите ми текстове се раждат посред нощ, когато излизам да изхвърля боклука и се разминавам с млади влюбени двойки.

Това е моята слабост, моята почивка, моето лично пространство. Като самотен стълб на това семейство превивам гръб над клавиатурата или шевната машина и с усилие се връщам към молитвата. Повече по задължение, отколкото по убеждение.

Среднощният меланхоличен час е моята песен. Песен, която застива на устата ми, уплашена да не събуди някого. И само клавишите тихичко тракат и само машинката приглушено пее. И винаги песента е за нещо друго, а това, което наистина ме вълнува плиска бурно вълните на сърцето, блъска в решетките от ребра. И умира безмълвно между смяната на две пелени.

 А в блога остават текстове за сладкиши и детски игри, защото утре слънцето пак ще изгрее. Пак ще има гладни и жадни за нещо по-така и за приключения. И в това число ще съм и аз. Многострадалната примадона на тихия нощен час.