С Видинския митрополит Даниил разговаря Ангел Карадаков.
Източник: http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=255438
– Ваше Високопреосвещенство, първо да ви поздравя за неделния избор и да ви попитам какво следва оттук насетне? Вие вече сте канонически избран митрополит на БПЦ и член на Св. Синод. Какво следва оттук нататък?
– Благодаря за поздравлението. Да, с неделния канонически избор вече встъпвам в правата и задълженията на Видински митрополит. Първото нещо след избора ще бъде въдворяването ми на митрополитската катедра в събота. Тогава предстои запознаването ми с обстановката – както знаем от подготовката за изборите, имаше вълнения. Вярвам, че изборът, който се извърши по установения ред, ще внесе умиротворение. И се надявам, че при съвместната ни работа с хората, с клира, със служителите в митрополията нещата постепенно ще тръгнат и ще има напредък. Първите стъпки ще ги плануваме, когато видим с кое е най-належащо да се започне. Основно внимание ще се обърне на богослужебния живот, защото там е центърът. Нито добрата администрация, нито стопанските дейности могат да заместят богослужението. Няма ли го мирът в сърцето и душата на човека, никакъв напредък не може да има.
Колкото и добра християнска просвета да има в момента, тя не е достатъчна, защото светът грабва хората с много повече средства, отколкото ние предлагаме за противодействие. Вече вярвам, че при съвместната ни работа нещата, които е необходимо да се вършат, ще се направят. С Божията помощ се надявам работата да потръгне.
– От седем години сте викариен епископ на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф. В работата си там създадохте първия български манастир в Щатите. Изградихте братство. За Видинска епархия пък знаем, че има доста монаси и монахини. Докато сте били в САЩ, сте имали възможност да погледнете отстрани на България. Има ли у нас криза в монашеството? Как могат да се запалят младите хора към този начин на живот? Защото много често говорим за просвета, неделни училища, за енорийски живот, но някак си от общественото внимание убягва въпросът за монашеството…
– В Америка преди 10-20 години повечето православна литература не е била преведена, макар че първите православни монаси идват още през 1790 г. и започват организиран църковен живот там. Все пак в САЩ има манастири с по 50 монаси и добре уредени женски свети обители. Факт е, че дори в една Америка, където Православието е сравнително ново, има повече манастири и повече монаси, отколкото в една България, в която повече от хиляда години Православната църква съществува и работи.
По-малко са и спрямо другите съседни православни страни като Гърция, Румъния и Сърбия. Дори в една Албания има подем на църковния живот през последните години. Това означава, че отговорът отново се крие в необходимостта от повече работа в просветата, във вярата, защото монасите са авангардът на Църквата. Когато хората се раждат в православно семейство, от деца виждат родителите си как се молят, как решават всеки един проблем от гледна точка на това кое богоугодно житейско решение да избере човек.
Защото вярата е в практическите неща, тя е в ежедневието на хората. И когато това нещо липсва, как тогава в детската душа може да се появи желанието за монашески живот?
При мен това се появи, аз съм расъл с материалистическо възпитание и образование, но вярата достигна до мен с търсене. Но чак когато се отвори този прозорец към вярата, тогава ще дойде и това желание. Вярата и Божията благодат заместват всички липси – онова, което не ни достига.
Когато детето расте в православна среда, тогава още като чиста детска душа то носи и научава нещата така, както научава езика и нравите. Затова едва след създаването на добър енорийски живот, създаването на семейства, където православната вяра е на почит, след едно поколение можем да очакваме, че ще има повече монаси. Това е един естествен ред. На времето около почти всяко едно населено място е имало по няколко манастира. Това какво говори? От къде са дошли монасите в тях ? Това са хора, които са раснали там и са посещавали манастира. Майката, бащата, бабата ги е водила, виждали са, запознавали са се с монасите, живели са и знаят каква е обстановката в манастира и това е бил един естествен процес.
Първоначалната работа е в енориите – за да има просвета и постепенно вярата да достигне до семейството, до дома. Децата да растат във вярата! Когато това се случи, тогава и нашите манастири ще се напълнят отново с монаси. Работата е в енориите, работата е с хората. Това е един основен приоритет.
– Предишният Видински митрополит Дометиан беше изградил добри взаимоотношения с пограничните епархии на Сръбската православна църква и Румънската православна църква, които са близки с епархията му. Какви ще са вашите отношения с тези епархии?
– Естествено е тези връзки да се продължават и да се укрепват. Господ е казал, че двете най-големи заповеди, които са отправени към нас, православните християни – са любовта към Бога и любовта към ближния.
Ние не можем да имаме любов към ближния, ако не го познаваме, ако не сме се срещали с него, ако не живеем заедно и ги няма тези връзки.
Затова съвместният живот, познанството и поддържането на тези добри взаимоотношения е присъщо да се развива. Ще се обърне внимание на това нещо. Ние има много какво да видим от сърбите и румънците по отношение на монашеството. Така че от всяка гледна точка развиването на добри взаимоотношения ще бъде от полза и за нас, и за тях.
– Срещу митрополията във Видин на отсрещната страна на улицата се намира джамията. Връзките на митрополията с мюфтийството, с мюсюлманското вероизповедание, са били традиционно добри в епархията. Вие как ще процедирате от тук насетне с представителите на мюсюлманското вероизповедание?
– С всички хора ние търсим мир. Търсим добро съвместно съжителство, като в същото време уважаваме напълно свободата, която Господ е дал на всеки един човек да избира вярата си. Има ли нужда да споменаваме, че от векове живеем заедно? Аз идвам от Родопския край, където местното българско население е претърпяло различни тежки събития. Било е обърнато по вяра, но след това векове християни и мюсюлмани живеят заедно. Аз съм отрасъл в такава среда – наши съседи са били мюсюлмани и доброто общуване, съвместният начин на живот като съседи е нещо естествено. Пак казвам, че ние уважаваме свободата на всеки човек и искаме също и нашата свобода за вероизповедание да бъде уважавана. По този начин се надяваме традиционното добро съжителство да продължи и занапред.
– И в този ред на мисли как да говорим за Христос на хората, които не искат да чуят за Него ?
– Ние сме длъжни да говорим за Христос и Църквата има своята трибуна. На всяко едно богослужение свещеникът тълкува и говори за светото писание на достъпен език. Така, че то да влиза в нашите умове и сърца. Църквата може да организира и неделни училища. Имаме и трибуната на социалните мрежи. Видинска епархия има фейсбук страница, която се чете от хора от всякакво вероизповедание. Бог е говорил на всички човеци и Неговото послание е до всеки един, който иска да чуе. А който избере да не чуе, няма да го стори. Няма как да знаем предварително дали един мюсюлманин, будист или представител на юдейското вероизповедание, ще ни чуе или не. Затова ние ще използваме трибуната, която ни е предоставена.
Идвам от САЩ и имам преки впечатления от енории в епархията, където хората са били от юдейско потекло и вяра, както и от католическа и протестантска семейна среда. Ние не можем да знаем дали те ще искат да ни чуят. Затова нашата проповед ще бъде до всеки един човек, а как той ще избере да се отнесе към казаното, вече Господ му е дал свободата да го стори.
– Ваше Високопреосвещенство, какво бихте посъветвали човек, който е разочарован от енорийския си свещеник или че Бог не е изпълнил негово желание, и казва, че повече няма да ходи на църква, ще си се моли вкъщи и няма нужда от богослужебния живот на Православната църква?
– Такъв смут има у много хора и това е пак поради недостатъчни просвета и църковен опит. Как може свещеник да ме лиши от това да отида на богослужение?! За много хора това е едно несъзнателно извинение да не отидат в храма. Но не се казва свещеническослужение, а се казва богослужение, т.е. служение, което е отправено към Бога. Свещеникът може да е недобросъвестен, но Бог е Този, Който извършва всяко едно тайнство в Църквата. Бог е Този, Който отговаря на молитвата на прошенията на вярващите, а не свещеникът.
Недостойни свещеници винаги е имало. Обаче там, където църковният народ е бил ревностен, където е имал желание за духовен живот, този народ се е преборвал и Господ е пращал там добър свещенослужител. Как може да кажем: „ще се моля в къщи“? Може ли в къщи да извършваме св. Евхаристия? Не можем. Можем ли вкъщи да проявим на дело любовта към Бога, като ние не се срещаме с хората и няма съвместна молитва?
Църквата не е само на свещеника, тя е Богоустановена иституция, в която чрез службата на свещеника Божията благодат стига до хората.
Ние казваме, че свещеникът е такъв, а нима няма недобросъвестни държавни служители? Тогава ще кажем ли, че понеже този човек е корумпиран и затова от в къщи ще си подписваме документите за нотариални актове или покупко-продажба? Няма. Има официално установени институции, които имат власт. Господ е дал на Църквата да свещенодейства, силата да се прощават греховете. В къщи кой може да ни каже: „прощават ти се греховете“? Никой не може да го каже това нещо. Ние можем да споделяме на приятелите си какво сме сторили и да искаме прошка, и те да ни я дават. Обаче Бог е Този, Който може да ги прости. Той е установил това да се случва чрез Църквата. Затова ние без Църквата не можем. Не можем без свещенослужителя, на когото Църквата му е поверила тази служба.
Когато не отидем на църква, не получим Божията благодат и тогава малко по малко охладнява сърцето. Проблемите ни притискат, обезверяването се увеличава и ето дяволът си е свършил работата, защото работата му е да ни отдели от Бога. Ние обаче сме взели извинение за себе си, че свещеникът е лош, но резултатът от всичко е, че ние сме се повредили.
Кое е редно да направим? Да запазим ревността към духовния живот, да спазим християнското си задължение и да не се отклоняваме от богослужението. Когато това нещо го сторят повече хора и съвестно изискват от свещеника, той или ще се засрами, или ще избяга, или пък владиката ще го отстрани, ако има по-добър човек, когото да сложи. Това е начинът да се оправят нещата.
– Някои хора казват, че Северозападът е забравен от Бога…
– Ако отидем и видим в какви пустини са се заселвали толкова светии!… Като св. Йоан Рилски например. В тази Рилска пустиня няма нито къде да посееш, нито къде да живееш, а той там се заселва. Можем ли да кажем днес, че Рилският манастир е едно място, забравено от Бога? Толкова хора ходят там и такава благодат се излива на това свято място!
Знаем каква роля е играла Видинска епархия още от основаването на самостойна Българска църква. Можем ли да кажем, че този край е забравен? Не! Ние сме забравили Бога. Бог не ни забравя! Той присъства и чува нашите молитви навсякъде и е готов да откликне. Обаче да кажем, че едно място, където има толкова много православни християни, е забравено от Бога, това по-скоро ще означава, че ние сме забравили Бога. Затова ще се обърне по-голямо внимание на богослужението. Сам Господ е казал: „който идва при Мен, няма да го изпъдя вън“. Той сам е казал: „търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори“. Ето в този „забравен“ край нека похлопаме на тамошната врата и да кажем: „Господи, помогни!“. И да видим Господ няма ли да помогне… Ще помогне, естествено! Затова трябва да имаме повече дръзновение и да се укрепим във вярата. Бог е с нас и след като Той е с нас, кой може да бъде против нас? Как можем да кажем, че този край е забравен от Бога? В никакъв случай.
– След като вече сте избран за митрополит, на такъв висок пост ще трябва да правите и компромиси в един или друг момент. С какво обаче не бихте направил компромис?
– Никога не бих направил компромис с вярата и Господ винаги да ми дава разум, да ме пази и да ме подкрепя в това отношение. Думите, които Господ е казал, са ясни: „Който наруши една от най-малките тези заповеди, най-малък ще се нарече в Царството Божие“. Виждаме в историята на Църквата как светците ревностно са отстоявали вярата, защото само чрез вярата имаме достъп до Бога.
Казваме, че и дяволът чете Евангелието. Когато изкушавал Господ в пустинята, той Му е цитирал части от св. Писание. Но по този начин, по който на него самия му отърва. И спазва това, което на него му отърва.
Затова компромис не бива да се прави с начина, по който Православната църква проповядва вярата, защото това е нашата гаранция за вечен живот и спасение. Ако ние отстъпим от това, означава, че сме отстъпили от Бога. Когато отстъпим от Бога какво ще намерим?
Наскоро в един сайт прочетох мисли на един наш писател от миналия век, който казва така: „Човек, когато загуби съвестта си, намира злато и сребро“. Ето с това не искам да правя компромис – заради материални неща, конюнктурни течения или политически натиск! Защото аз съм расъл в такава среда и знам какво означава поради идеологията да забраняват на хората да изповядват вярата. Заради това с тези неща компромис не бива да се прави, защото, пак ще кажа, губим своето спасение. И отпадаме от Бога по този начин.
– Вашият избор и въдворяване съвпадат с подготвителните недели на Великия пост и с началото на самия пост. Какво бихте казали за поста, за молитвата и най-вече за очакването на Възкресението Христово?
– Великият пост е особен период в живота на Църквата. Казваме, че Христовото възкресение е Празник на празниците. Именно затова на този празник е отделено толкова голямо внимание, отредено е да се подготвяме дълго време за него. Св. ап. Петър казва, че тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим. Ние сме пришълци на земята и с това послание Църквата се обръща към всички нас: „Братя, нека насочим поглед към Възкресението на Христос. Христос възкръсна от мъртвите и ни призовава към вечния живот. Хайде, да потеглим!“. Ние желаем да стигнем до Възкресението и постът е една подготовка за това нещо. Това е една реалност – Църквата, благодатният живот, който е у Бога, който Бог дава, на онези, които Го търсят. Ние не можем да вкусим от тая радост, ако не потърсим начин да изгладим взаимоотношенията си с Бога. Постът е една духовна борба, едно духовно упражнение. Когато се смиряваме, ние не постъпваме тъй, както на нас ни се иска, а постъпваме тъй, както Църквата ни призовава. И човек не бива да се плаши! Нека първо види как се прави постът и когато вече се поукрепи духовно, че и това е възможно за него, след това да видим къде са ни желанията, къде са радостите ни и да ги сравним: тъй ли е богоугодно и тъй ли Господ казва къде да бъде сърцето ни – в материалните неща или в Царството небесно и в Неговата правда? И вече мъничко по мъничко ще видим онова, което ни пречи, и онова, за което ни изобличава съвестта, да отидем и да го изповядаме.
А духовното очистване е изповедта. Тогава снемаме от нас тази тежест, която е преграда между нас и Бога.
И тогава вече малко по малко с поста, с молитвата, с доброто взаимоотношение между нас, в семейството, в училище, на работа – човек, когато оправи отношенията си с хората, прави една подготовка – и тогава ще изживее радостта. Тогава ще видим промяната, която ще настъпи у нас, защото християнинът очаква с радост Великия пост. Онези, които имат някакви смущения, нека потърсят съвет, нека се посъветват с други хора, които постят. Нека отидат при свещеник, да попитат какво е необходимо и да се престрашат, да започнат. Господ е казал, че с пост и молитва демоните излизат от нас. Тогава вече виждаме и каква е силата на богослужебния живот, каква е силата, с която Църквата разполага да се бори със слабостите, с грешките на хората, и по този начин неминуемо ще станем по-добри.
А започнем ли промяна към добро, цялото ни общество ще се подобри.
И какво по-хубаво и радостно от това: на Пасха – Възкресение Христово колкото може повече хора да се поздравим искрено и чистосърдечно с големия поздрав „Христос воскресе!“. Това е нашата цел! Затова и пожелавам на всички да обърнат внимание към какво ни призовава Църквата; да разберат, че постът не е някаква диета или самоизтезание, което християните правят. Да насочат поглед към Възкресението и да разберат, че това е една реалност – ние също да бъдем участници в това Възкресение. Великият пост е средство, за да участваме и ние в тази велика радост. Пожелавам я на всички!
