сряда, 16 август 2017 г.

"Глътка свеж въздух" - о. Владимир Дойчев

Източник: http://outsideri.org/archives/2387

Има един много интересен случай от живота на свети Атанасий Атонски (5 юли). Веднъж, докато строял своята Велика лавра, настъпил голям глад. Един по един неговите работници, събратя, монаси, ученици започнали да си тръгват от строежа, докато накрая останал сам. И понеже наистина нямало какво да се яде, самият свети Атанасий оставил строежа и тръгнал към Карея.
Докато вървял и бил все още близо до манастира, изведнъж срещнал една Жена. Това го учудило, тъй като на Света гора жени не се допускат. Тя го попитала:
–Къде отиваш, старче?
Той неволно свел глава от чувство на почтителност заради смирения и целомъдрен вид на Жената и отвърнал:
– Коя си Ти и как си дошла тук? И защо искаш да узнаеш къде отивам? Виждаш, че съм тукашен монах, какво повече искаш?
– Ако ти си монах, трябва да отговаряш иначе, а не като обикновените хора. Трябва да си простодушен, доверчив и скромен. – казала Жената. – Но къде отиваш, кажи ми, може би аз ще ти помогна?
Свети Атанасий Атонски изпитал голямо благоразположение към тази Жена и разказал за манастира, за глада, за разбягалите се ученици и монаси и за цялата си скръб. Тогава Жената му казала:
– Аз съм Майката на твоя Господ. И тъй, това ли е духът на монашеството? Заради такова нещо да оставиш манастира? Нима няма Аз да се погрижа за това, което си ми посветил?
След това Пресвета Богородица извършила много чудеса в живота на свети Атанасий, едно от които е това, че ударила с жезъла си земята и избликнал чудотворен извор. И досега се грижи Пресветата Божия Майка за своите обители на Света гора, за всички, които я обичат.
Тази история от житието на преподобния е валидна и за нас. Думите на Пресвета Богородица са изречени не само за светогорския авва, но и за всички монаси, за всички християни. Не трябва ли да бъдем различни от останалите хора? Не трябва ли и ние да бъдем простодушни? Не трябва ли да бъдем доверчиви? Не трябва ли да бъдем скромни? Не трябва ли да бъдем смирени?
Знаете ли какво ми сподели един мой познат? Той не е вярващ. Не е и невярващ. Каза ми:
– Знаеш ли, отче, аз много не обичам да се срещам с християни.
– Защо? – попитах го.
– Ами защото те са такива… – отвърна той и започна да щрака с пръсти, защото се опитваше да ми обясни какво иска да каже с думата „такива“, а му беше трудно. Но все пак накрая успя. – Те винаги те потискат с егото си. Винаги те поучават, но не в добрия смисъл.
Това е толкова, толкова тъжно… че ние сме станали „такива“. Че първото нещо, което виждат у нас другите хора, е егоцентризмът, а не смирението ни. Отдавна си мисля какво може да се каже за християнина… За първото впечатление, което той трябва да остави у другите. И според мен християнинът трябва да е човек, около когото се диша лесно. Можеш да седнеш на една пейка в парка, в някое кафене или да отидеш на гости, или каквото се сетиш. И да си спокоен с човека до теб. Да не те притеснява, да не те смазва, както правят всички светски хора. Ако ние, които сме в Църквата, сме потискащи другите, ако сме свикнали самолюбиво да се превъзнасяме над тях, то защо дойдохме в нея, а не си останахме в света? Понеже Бог се противи на горделивия, а на смирения дава благодат (Иак. 4:6).
И друго нещо забележително има в тази среща между Пресвета Богородица и преподобния Атанасий Атонски. А то е, че той срещнал една Жена, която му направила забележка. На него, на самия най-прочут старец на Света гора. На самия учител на всички светогорци. И без тогава все още да знае коя е Жената, приел тази забележка спокойно. А ние така ли правим? Разбира се, че не спестяваме укорите си – на един казваме едно, на друг друго: „Ти си такъв, оня е инакъв, не мислиш за това правилно…“ Но друго е, когато забележката е отправена към самите нас. Дори да е за някоя дреболия, а не за големи неща. Нещо повече, дори да не става дума за укор, а за това да не угодят на волята ни, на представите ни за развитието на някоя ситуация. Тогава другите усещат истинската тежест на „благочестието“, което придружено с много думи за любов, буквално като боздуган се стоварва върху главите им. С каквито и смирени думи и пози да се опакова непокаяната гордост, тя винаги си пробива път и изявява своята жестокост към ближния.
Не такъв обаче бил свети Атанасий Атонски. Той бил истински смирен. Знаете ли колко смирен бил? Самото му лице излъчвало точно обратното на това, за което говореше моят познат. Веднъж един ученик на преподобния се помрачил под въздействието на дявола. Така се помрачил, че пожелал да убие учителя си. През нощта, по тъмна доба, когато старецът казвал правилото в келията си, почукал на вратата му с нож в ръка, за да го убие. Свети Атанасий отворил и го попитал:
– Чедо, какво има?
Помраченият видял лицето на своя учител. Видял колко светло и прекрасно е то. И единственото, което могъл да направи, било да изтърве ножа и да каже:
– Прости, авва, на своя убиец!
А старецът дали го обвинил? Прегърнал го! И разказват, че го обичал повече от всички други свои ученици. А дори след смъртта му се молел за него повече, отколкото за всички останали. Ето такива трябва да опитаме да бъдем и ние – тихи и смирени, простодушни и приятни. Хора, около които можеш да поемеш спокойно глътка свеж въздух… Такива, каквито ни учи да бъдем Пресвета Богородица и както ни показва чудният живот на свети Атанасий Атонски. Молитвите му да имаме.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...