Понеже някои люде са били сполетени от смърт при най-различни изключителни обстоятелства - било огън или земетресение, пътна или минна злополука, от мълния или наводнение, или са станали жертва на някое друго бедствие и поради това не са могли да получат установените от св. Църква предсмъртни попътни спасителни средства - псалмопение, изповед, св. Причастие и опело, то св. Отци, движими от любов и следвайки древното апостолско и църковно предание, благоусмотрително са наредили да се извършва тоя ден общ молитвен помен за всички тия знайни и незнайни наши братя и сестри от векове благочестно починали. Това установление намира оправдание още и поради спомена за страшния Христов съд, за който на утрешния ден ще се чете евангелско четиво, та чрез молитвите на цялата Църква днес да бъде умолен и умилостовен Праведния Съдия, за да прояви Своята божествена милост към преждепочиналите. Поменът за покойните е определен да се извършва в събота, понеже еврейската ддума "събота" на български значи "почивка", а умрелите почиват от своите тукашни трудове и затова ги наричаме "покойници".
Молитвеният спомен (поменуване) за покойниците има основание и оправдание преди всичко във вярата в безсмъртието на човешката душа, която и след смъртта продължава да съществува, макар и в друго битие. Св. Църква вярва, че за душите на умрелите до деня на всеобщото възкресение и на всеобщия праведен съд има възможност да получат облекчение на своята задгробна участ по силата на молитвите, които Църквата и близките на покойните отправят за тях. Бог, Който има ключовете на ада, ги има тъкмо, за да заключва и отключва, т. е. да освобождава от ада душите на ония, за които Църквата се моли. Молитвите за покойниците са като благодатна роса за техните души. Св. Йоан Златоуст казва, че сторената милостиня в памет на покойниците им принася голяма полза. Заупокойната молитва има двойно благодатно действие. Тя принася полза не само за самите починали, но и за живите, които се молят. Оня, който помазва другиго с благовонно миро, сам благоухава и себе си. Свещенослужителят, кадейки богомолците по време на богослужение, кади в същото време и себе си.
Споменът за покойниците намира оправдание и в нашата любов към тях. Св. ап. Павел уверява, че любовта никога не престава (1 Кор. 13:8). Тя продължава и в отвъдния живот. Смъртта не е в състояние да сложи за нея преграда. Заупокойните молитви са израз на любовта ни към скъпите ни близки, които са били с нас, но смъртта временно ги е откъснала от нас. Те са духовната връзка между тях и нас.
Споменът за покойниците и за тяхната задгробна участ при това оказва върху нас, живите, голямо възпитателно въздействие. Той е спомен за самата смърт. Помнейки смъртта, ние ставаме по-смирени, по-добродетелни. Затова и св. Писание ни увещава да помним смъртта, за да не грешим.
Днес е велика задушница, т. е. ден определен за молитва за упокоение душите на покойниците. Тоя ден св. Църква оправя молитва към Бога на духовете и на всяка плът. Който потъпка смъртта, обезсили дявола и дарува живот на света - да успокои душите на починалите в място светло и покойно, гдето няма болест, печал и въздишки, но е безкраен и блажен живот, като им прости всяко волно и неволно съгрешение. Защото Той - Христос - нашият Бог е възкресението, животът и покоят на починалите. Нему, прочее, слава заедно с безначалния Му Отец и с Пресветия благ и животворящ Дух, сега и всякога и във вечни векове! Амин!
Към съдържанието на "Синаксар"
