"И сега остават тия три..." 1Кор, гл. 13

Искам да повдигна един болезнен въпрос. Въпросът за ние и те. Ние, църковните и те, нецърковните. Много често биваме разбрани погрешно и дори оставаме неразбрани от хората извън църквата, защото, преведени на човешки език, нещата, които казваме опират точно до това, че ние сме нещо повече, а те са безпросветни. Ние имаме знание за истинната вяра, а те тънат в суеверия. Ние сме праведни, а те - грешни.

Време е да Ви призная нещо. Повече примери за подражание намирам сред невярващите си приятели и познати, отколкото сред вярващите. И себе си включвам в това число на недостойните за подражание. Четем Свещеното писание, светите отци, молим се у дома и в храма, но си оставаме все в същите страсти. И поне това да ни правеше по-смирени, не, прави ни арогантни, дава ни безпочвено основание да сочим с пръст различните, нецърковните. Обърнете внимание, че различните сме ние. Ние сме тези, чиито представи за света не се определят от случайното или целенасочено сладкодумство на хора без стройна ценностна система, която се променя заедно с модата. Ние се ръководим от същите принципи, заложени в Библията преди хиляди години, а не от суетата на тоя век. Ако, като мен, не сте израснали в православно семейство, а сте поели по пътя към вярата в съзнателна възраст, не може да не си спомняте начина си на мислене от времето преди въцърковяването си.

Според мен, ако искаме да бъдем разбрани правилно и да водим ползотворен диалог, е редно да спазваме някои правила:

1. Преди да започнем да пишем коментар по тема или да спорим, предлагам да се попитаме: "Осъзнавам ли, че това е мой ближен? Обичам ли този човек като свой ближен? Готов ли съм да му обясня моята гледна точка със съчувствие, разбиране, любов?"

2. Давам ли си сметка за отговорността, която нося, когато изказвам мнение? Ако по някаква причина отблъсна хората си с думите си, отблъсквам ги не просто от себе си, а от църквата, от Бога.

Това са малко набързо уловени мисли, но се надявам да не са съвсем безполезни.