петък, 31 януари 2014 г.

МОЖЕ ЛИ (И КАК) ДА СЕ МОЛИМ ЗА ВСЕКИ, ЗА КОГОТО СА НИ ПОМОЛИЛИ

Написано от монах Константин, из „Беседи с един кавказки пустинник”, изд. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2012 г

Източник на текста: http://www.globalorthodoxy.com/2013-04-11-20-15-36/502-2013-04-06-17-29-45/64578-moje-li-i-kak-da-se-molim-za-drugite.html

- Съществуват големи разногласия по повод на това, дали да се молим или не за хората, които искат молитвена помощ за себе си и за близките си. Някои се разубеждават едни други по повод на такава молитва поради това, че, виждате ли, „ние сме твърде немощни, а нападенията са много силни”, и разказват какви изкушения са имали после. Понеже обикновено те молят да се молиш за кого? Един – отстъпил от Църквата, друг – наркоман, трети – алкохолик… Всичките с такива скърби… Хората ти разказват, скърбиш заедно с тях, но да се помолиш… Понякога започваш, но се страхуваш, понеже и ти си имаш някакви свои страсти, свои немощи, свое несъвършенство. И не знаеш как е правилно да се постъпи…



- Истинската беда е, че сме забравили, че във всички обстоятелства в живота трябва да се ръководим от Христовите заповеди, трябва да се уподобяваме на Христа. Заради това възникват тези недоумения, смущения, спънки.

Господ е казал: Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем (Мат.5:42). Тогава, дори и да съзнаваме себе си крайно нищожни, крайно паднали, крайно немощни, щом наистина някой ни моли: „Помоли се за мен!”, трябва да кажем: „Господ Бог да помилва и двама ни”. Това означава, че не слагаме себе си по-високо от другия, сякаш ние като че ли сме по-добри от него. Може „помени, Господи” да се каже и на глас, и на ум. Може да се помолиш така: „Господи, помогни на твоя раб… (или на Твоята рабиня…) и по неговите свети молитви помилуй и мен, окаяния!”. Това е всичко и няма нищо излишно извън обичайното. Дори само това да кажем, мислено или на глас, но не бива напълно да отхвърляме тази просба, защото не знаем скръбта и вярата на молещия ни.

В този случай трябва да постъпим според заповедта: Томува, който ти проси, давай (Мат.5:42). Защото според словото на Светото Писание, с каквато мярка мерим ние, с такава ще ни отмерят и на нас (срв. Мат. 7:2). Ако не отговорим със сърдечно състрадание на скръбта на ближния ни, ако не извикаме към Господ дори и с кратка молитва, когато ние изпаднем в скръб и помолим някого за нещо, и нас също няма да чуят.

Така че да запомним това веднъж завинаги. Виж, да се захващаш да „издърпваш”, да измолваш някого, това е съвсем друга работа. За да започнем да измолваме определен човек с някаква страст, например страстта на неверие или пиянство, за тази работа трябва да вземем благословение от духовника, който ни познава и може да ни посъветва как трябва да постъпим в случая и как трябва да се молим. Тогава вече ще ни покрива благодатта на благословията за това дело.

Трябва да се каже още, че в това отношение у нас произлиза голям проблем от неправилния начин на мислене. Обикновено си мислим, че ние измолваме някого. Но всъщност не ние измолваме този човек, а Господ го спасява, както и нас. Разпънал се за всички, Господ е взел върху Себе Си греховете на целия свят, като се започне от Адам и се свърши с последния човек, който ще живее на земята. Греховете на целия свят вече са изкупени с Кръвта Христова. Поради това не ние измолваме, не ние издърпваме, не ние помагаме на този човек, а Христос му помага, извежда го от рова на страстите и го спасява. Ние сме само нещо като съучастници Христови в делото на избавянето на тази душа. Ако при това изпитваме някакво бесовско въздействие, то става защото Господ ни дава да усетим малко това съучастие. В това е проявата на любовта ни към Христа и към човека.

Ние обаче не разбираме това и не искаме да понесем нищо подобно, с което сякаш се отделяме от Тялото Христово, понеже Църквата е мистичното Тяло Христово: Христос е главата, а всички ние – части. Заради любовта си към човешкия род Христос е взел върху Си греховете на целия свят, понесъл е цялата им тежест, а ние не искаме да понесе дори и най-малкото. Макар че то е само нищожно обозначение на цялата тежест. Много рядко Господ допуска това за нас… Дори да го допусне едва-едва, то е за да разберем, че и ние трябва да вземе участие в Христовия труд по избавянето на тази душа от ада на преизподнята. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели (Иоан, 15:13). Затова не трябва да се ужасяваме от изкушенията от бесове или хора, но да се смиряваме, да търпим и да се молим, понеже именно в такава молитва се проявява любовта към Бога и към ближния.

Но като говорим за това, трябва да отбележим, че такива изкушения често съвсем не са свързани с молитвата за някого. Най-често сами себе си изкушаваме: сами изпадаме в някакви страсти, а мислим, че това ни се случва, понеже сме се молили за някого, ето как стоят нещата може би в 95 % от случаите.

Някога обаче наистина става така. Особено когато тече еднообразен живот в обичайния ред и изведнъж виждаш и чувстваш, че се явява някаква борба от особен характер. „Какво да правя? Да продължавам ли да се моля за този човек или да го отложа за известно време?” Това не значи да го изоставиш въобще. В дадения случай Господ просто показва: по немощта си за твое смирение трябва да знаеш, че самият ти все още по страсти си подобен на онзи човек. Макар и да се молиш за него да се избави от някаква страст, самият ти си немощен и трябва да разбереш, че и него, и теб ви спасява и ви носи на раменете Си само Христос. И не е „Самият аз стоя твърдо и заради това мога да измъкна и другиго”. Не, никой от нас няма да устои, ако благодатта на Светия Духне не бъде с нас, ако не ни помогне подвигоположникът Христос, Който победи дявола и всичките му козни.

Именно с тези чувства: смирение, любов и състрадание, трябва да се отнасяме към ближните си.

От чувство на състрадание трябва да се молим за хората дори тогава, когато никой не ни е молил за това. Да речем, сме видели в храма (в манастира, на улицата) как някой казва или прави нещо недобро, неподобаващо: трябва да се помолим на Христа за този човек. Не казвам, че трябва веднага да започнем да четем Псалтир за него. Но поне да кажем една молитва, поне една сърдечна въздишка да отроним: „Господи, помогни му! Избави го от вражеските мрежи, по какъвто начин знаеш устрой спасението му и по светите му молитви помилуй и мен, окаяния!”. Това вече ще бъде молитва.

Нали трябва да разберем, че сме сътелесници Христови, както казва и Апостолът, че всички ние сме тяло Христово (срв. Рим. 12,5). Затова не трябва да оставаме безучастни към страданията на ближните си а е нужно някак да им помагаме – поне с молитва, ако не можем да им помогнем с нещо друго. Това е наш християнски дълг.

Важно е да няма самонадеяност и чувство, че „аз съм по-добър от другите, аз вече нещо съм постигнал…”. Понеже именно заради такива неща най-често страдаме (Господ допуска това, за да осъзнаем, че ние не сме по-добри от другите). Само че ние не осъзнаваме това, а мислим, че изкушението ни е дошло заради състрадателната молитва за ближния. Но ако сме благоразумни, даже да има някакво изкушение, просто ще се смирим, ще помолим Господа за помощ и избавяне и – това е. Ще претърпим това, ще проявим любов към ближните, ще се помолим за тях и самите ние се придобием смирение. И ако някога се случи ние да паднем в яма, тогава и за нас някой ще се помоли.

Ако обаче придобием друго свойство: свикнем да не състрадаваме на ближните си, тогава с нас може да се случи така, както било показано в едно видение…

Ангел изваждал една такава самолюбива душа от ада, понеже тя имала силни ходатаи молитвеници. Когато я издигал, за нея започнали да се хващат и други души. Като видяла това, самолюбивата душа изпаднала в негодувание, започнала да вика и да отръсква от себе си онези, които се опитвали да се заловят за нея: „Веднага се пускайте! Само мен ме изваждат, а не вас!”. Докато по този начин отръсквала другите, тя самата се откъснала от Ангела и полетяла обратно надолу в пропастта на ада…

Този пример нагледно ни показва как, ако не придобием състрадание, просто няма да можем да отидем в рая. С каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7:2). Ако не проявяваме състрадание към ближните си, и ние самите ще се лишим от състрадание и от хората, и от Бога.

Ето колко съществен момент е това в делото на спасението ни. Затова всеки човек за времето на земния с живот непременно трябва да се научи да състрадава на подобнострастните му хора. Да състрадава със сърдечна болка, без пренебрежение, без осъждане, а именно с тази мисъл, с тази вътрешна нагласа на душата си, че „Христос е дошъл на земята да спаси грешниците, от които пръв съм аз”.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...