Ръкоположението

Искам да запомня всичко от този ден. И не мога да не започна разказа си от онова далечно време, когато отецът още не беше мой съпруг, но по един глупаво-романтичен начин си мечтаех за дните, когато той ще е свещеник, а аз презвитера. Само един млад човек, наскоро стъпил на пътя на вярата може да изпитва чувствата, които ме вълнуваха тогава. Сега виждам всичко в друга светлина и не спирам да повтарям на себе си и на всички около мен думите на арх. Иоан Крестианкин: "Свещенството е доброволно мъченичество."

А сега за самия ден. :) Изповедното писмо чух по ППТВ, защото със скъпата ми приятелка и домакиня трябваше да разсъним, облечем и нахраним пет деца преди да тръгнем за "Св Марина". Гледах отеца да стои с кърпа на главата пред иконата и имах чувството, че това се случва с друг човек. Попитах се на глас как ли се чувства сега, а домакинята ни каза: "Ти как си се чувствала като си раждала?" Тогава не знаех, че в ръцете си държи съдовете, с които ще измие по-късно ръцете на Владиката, но разбрах колко е важно да се молим заедно с него. И ми беше напрегнато до самия момент на ръкоположението. Щом извикахме "Достоин," вече имаше място само за радост. И то каква. :)

А сега малко смешни моменти. Първите два ми бяха разказани.

Отец дяконът стои с кърпа на главата пред иконата на Божията майка. Едно дете, което е като у дома си в "Св Марина" влиза в църквата, отива при него и свойски го потупва по крака.

По време на службата в един момент свещениците и протодяконът влизат в олтара през царските двери. За момент изпускат новоръкоположения дякон без надзор и той по навик тръгва да влиза в олтара от страничната врата.

Предната вечер същото това момченце ни посреща в дома си с думите: "Утре ще ръкоположат отец С. и Владиката ще му смени името." Това пророчество не се сбъдна, макар че до последно не бяхме сигурни, че дядо Владика ще уважи желанието ни да не променя името.

Тони е ужасно кисел и недоспал, с подути от слънчева алергия очи по време на цялата служба. Гушкам го и го карам да притихне с обещание да викаме "Достоин!" Когато отецът ме чу няколко седмици преди ръкоположението да уча децата на този възглас, се смути и засрами, но ако ние не кажем "Достоин", кой друг?! :) Стоим, възнасяме възгласа за радост на околните и по едно време към нас се присъединява Илия. Каза няколко пъти "Тотоин!" , а на третия път, като вижда какво се случва, подхваща: "Тати! Тати!" което още повече зарадва хората.

Запознаваме се с Владиката, а той пита: "Кои са тия послушни деца?" Тони отговаря чинно, но Илия, нали ни е на две години, вместо да отговори правилно на въпроса, възкликва: "Дядо Колай!"

Има още толкова много неща, които искам да запомня от този ден. Добрината на домакините ни и на сестрите. Подаръците на скъпите ни приятели. Първото ни излизане на улиците ръка за ръка с отеца в расо.Яснотата, с която въприемам всичко случващо се. И радостта. Радостта.

Стажът започна: Последование на жениха (галерия)