петък, 1 февруари 2013 г.

Едно кратко поклонническо пътуване

Наистина само до митрополитския храм "Света Марина" се разходихме днес, но колко богато беше това иначе експресно пътуване! :)

Идеята беше на мъжете, естествено. Даже мислеха тайничко да се измъкнат без нас да си отидат по мъжки. Аз като чух за владишка служба и то в "Св Марина" взех да точа зъбки и аз да опитам от това пътуване, но си затраях. Не върви всички мъже по ергенски, пък моят като Манго с циганката и децата. Но явно моята небесна закрилница Света Марина реши да се смили над мен и така стана, че решихме да отидем по семейно.

Като никога в 8 часа бяхме на вратата - децата нахранени, облечени, обути. Аз с дамска чанта, натъпкана със суха храна, вода, книжки, играчки, тетрадки и химикалки. Мъжът ми в същото време се разхождаше по пижама с телефон в ръка и координираше действия с шефа на експедицията - четиримесечната Жани. Нали знаете как е в туризма - темпото налагат най-бавните. И понеже малката принцеса каза, че първо ще закуси и чак тогава ще ходи където и да е, използвахме времето, което ни отпусна за някои финални доизпипвания. Аз, например, си намазах ботушите с парафин - о, напразна суета! След две-три крачки по прашните улици, ботушите добиха предишния си вид.

От пътя нямаме много за разказване. Използвахме времето да си попрочетем това-онова. Антоний пък се отдаде на изобразително изкуство. С жар рисуваше камиони и коли - друга достойна за изобразяване тема за него не съществува. На всяка чертичка, която направеше се обаждаше:

- Мамо, виж направих единият фаров! Мамо, нарисувах влакче! - опитите ни да обясним, че ще се възхищаваме на творенията му веднага щом свършим четенето, останаха напразни.

Когато влязох в църквата останах удивена, че сме в самото начало на Литургията. Не помня от колко време не ми се е случвало да чуя Евангелието. Не съм сигурна, че и този път го чух. Нашата групичка внесе оживление в храма. Заслугата естествено принадлежи на нашите двама сина. Илия първо започна да пуска едни гумени животинки зад стасидиите, после започна да краде бонбони от чантата на една възрастна жена наблизо, а накрая започна да протестира шумно, че не му разрешавам да продължава набезите, та го поизведох навън. Знам, че повечето хора са радват на децата и не се сърдят, че вдигат шум, но аз се чувствам неудобно да ги отвличам от службата. Антоний се държа далеч по-прилично, но той не може да търпи да гушкат брат му, а него да пренебрегват, та имаше моменти, когато ми се искаше да се раздвоя - едната половина да гушка Илия и да го занимава, за да не пречи на службата, а другата - да гушка Тони и да го утешава. Въпреки неудобствата, които ми създадоха децата, успях да се насладя и на службата, а тя беше много тържествена - с митрополит, епископ и десетина свещеника. Мощите на Св. Трифон бяха на средата на храма, оградени от цветя, цветя, цветя. И дали от цветята, дали защото стъклото е забърсвано с нещо ароматно или по милост Божия, усетих благоухание, когато ги целунах.

След причастието стана по-леко. Раздадохме на децата така жадуваните и изкарани с толкова труд бонбони и те мирясаха до края на службата. После по покана на дядо Владика всички отидохме в митрополитския двор за водосвета и зарязването на лозите. Като чух, че все пак ще има водосвет набързо опразних единствената ни бутилчица с вода за пиене, за да си отнесем вкъщи светена вода с благословията на архипастиря и светията. Всяка година ръсим лозичките и всички останали насаждения с такава вода, осветена на Трифонов ден и щеше да е голямо разочарование да останем без нея сега. И макар, че не раздаваха от нея наляво-надясно, по тайни пътища и по молитвите на св Трифон моят съпруг успя да си налее малко в шишенцето.

Много се зарадвах, че в крайна сметка отидохме, защото дворът е строго охраняван и не може който, когато си иска да влиза в него. А там ни чакаха трапеза и изпълнители на народна музика, от която става много празнично. И докато едното ухаеше съблазнително, а другите трепереха от февруарския вятър, първо чухме водосвета, а след това и видяхме как владишкия жезъл се издига нагоре и смирява пръчките на лозницата. От това ми стана съвсем празнично и без да пия от нареденото на масата вино.

Приятните преживявания в този ден не свършиха с това. Запознах се с една майка на три деца и съпруга на наш познат дякон, за която бях слушала много. А от нея разбрах, че наши софийски приятели от няколко месеца също са пловдивчани. Цвети и о. Ангелчо, Иренче. :)  Но такива емоции трудно се поддават на описание. Само ще вмъкна, че Неделина извади по едно време една бутилчица вода за пиене и ни напои. Нали помните, че ние изляхме нашата заради светената вода? Каза, че са й я подарили, но не й трябва. ;)

И понеже фотоапарата забравихме в колата, от това пътуване щракнахме само няколко снимчици в колата. От тях нищо не се разбира, но на нас ни носят много настроение.
Храмовият светия на нашата кола е Свети Иван Рилски, разбира се. :)






Дадох на Тони да си види снимката, а той неволно си увековечи крака.

Илия: "Обичам да се возя в кола."







След хилядите ми неуспешни опити да уловя и трима ни в кадър, от задната седалка започна да се чува: "Мамо, стига си снимала!" Изписано му е на лицето, нали? Такъв му е характерът: каквото му е на сърцето, това му е на лицето на нашия син.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...