1 година от кончината на стареца Назарий

Дядото ме наричаше Елисавета. При него ме заведе една благочестива християнка, която работеше в Синода. Тя търсела изповедник, защото по времето на всеобщо доносничество било много сериозен въпрос от една страна, да се грижи за спасението си, от друга страна, е съществувала реална опасност да попадне на лъжедуховник. Било точно по време на гоненията срещу Църквата.

Мъжът й, който имал високо положение, също много се притеснявал, дори й забранявал да ходи на изповед. Като разбрал, че тя ходи да се изповядва при дядо Назарий, й казал: „Да, при него може!”. Това е съвсем кратко и ясно казано, защото комунистическата язва, няма какво да се лъжем, беше проникнала навсякъде.

И така, ние тръгнахме за Кокалянския манастир. Всеки, който е вървял по този път, познава самия трепет от това дали ще спре автобусът, ако шофьорът пожелае да спре, освен това името на спирката е „Дяволският мост”, а ти си тръгнал на такова свято място... След това - притеснението да се организираш да отидеш толкова рано, защото Старецът имаше време, в което приемаше и после можеше изобщо да не го завариш.

Отидохме и на мен ми направи впечатление, че е мил и много обикновен. Запомнила съм, че шапката му вечно падаше на очите и той непрекъснато я буташе назад. Очите му се смееха, бяха с бръчици от смях, обичаше да се шегува.

пълният текст (Ще видите списък от линкове, мръднете скролера надолу докато се покаже статията.)