И отново за закона за детето

Семейството - малка църква


Приемни семейства... Все по-често в медиите се носи като ехо този израз. Сигурно за да свикнат ушите ни. Сигурно и за да спрем да се чудим защо. Вече е видно. До неотдавна си мислехме, че това ще са онези хора, които ще  поемат опеката над децата от институциите, но сега разбираме, че това е част от машината, наречена „социална подкрепа", която ще даде повода да се усвояват средства. Друг е въпросът как ще се генерират те. Принципът в продажбата на социални услуги е винаги един и същ: «Колкото по-зле сте вие - толкова по-добре сме ние». За да може тази машина да произвежда пари, трябва постояннно да има деца за „разпределяне", т.е. стока. Така идеолозите на „правата на детето" тълкуват нещата. Само че негласно... Ние, родителите, сме производители на биомаса за техните нужди. Тоест, от нас се иска да отглеждаме децата си по стандарт, зададен от тях, за да не ги затрудняваме особено. Серийно производство. Може би някои хора вярват, че подобни закони решават проблемите с малцинствата, но отдавна изпатилите държави показват задълбочаване на проблемите. На всички е ясно, че по-добре и леко се „работи" с добре възпитани и здрави дечица. С нашите деца - тези от средностатистическите и благополучни семейства. Тези, чиито души Господ ни е поверил и за които ние ще отговаряме всеки по реда си, когато настъпи часът му. Дали не забравихме, че семействата ни са нашата малка църква?


Може да прочетете цялата статия тук: http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=312