Баба

Седи на леглото срещу мен, както толкова много пъти преди това. Ту се смее, ту плаче. Припомня си младините и си мечтае да може да върне назад времето. Не към онези дни, когато е била млада и щастлива, а само няколко месеца назад - към времето, когато дядото беше още жив. Нека има болести и грижи, но той да е до нея... И включва своята собствена машина на времето - спомените, а спомените имат различен вкус, но биват само два вида - спомени с дядо и спомени без дядо.

Разказва ми за младостта си, за лишенията, как незаконно  е работила при майстор килимар на частно, защото не е била на нужната възраст да започне стаж в завода. А после в завода са я взели директно на висока заплата без изпитателен срок. Как отишла на сватба в София и след няколко месеца се оженила за дядо. Напуснала Панагюрище и започнала работа в ТКЗС:

- Свекървата ми почне реда. Прати ме мен на средата. Изкопа си нейния и дойде, та ме засрещне. Бригадирът ни беше комшия, и той ми помогне и изкарам реда.

Слушам я и недоумявам. Била е майстор килимар. Можела е да печели  в пъти повече отколкото в ТКЗС-то, но за да е с мъжа си захвърля всичко и почва от нулата да се учи на тежка физическа работа.

Разказва ми как дядо я "канел" заедно да си идат от тоя свят:

- Е, на теб живее ли ти се?
- Ми живее ми се! Къде има така светло.

Всеки ден плаче за него. Мъчно й е, но не се предава. Даже пак започна да плете чорапи.