Показват се публикациите с етикет православие. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет православие. Показване на всички публикации

петък, 2 юли 2021 г.

вторник, 3 март 2020 г.

Битката при връх Шипка

Това лято бяхме на Шипка и научихме някои подробности, които за всеки православен християнин значат само едно. Тази битка е спечелена с Божията помощ!

Научихме, че самарското знаме е ушито от монахини за априлското въстание, но докато го изпратят от град Самара, Русия, въстанието било потушено. Сред артефактите имаше много православни кръстчета, имаше и иконки. За нас това беше урок по православие, не само по история.

Ще го кажа направо. Събитията на Шипка са чудо, случило се по молитвите на тези монахини и по вярата на опълченците, които са пришивали кръстчетата отпред на калпака си.

На медала горе вляво пише: "Не нам, не нам, Господи, а на Твоето име (дай слава)!"

неделя, 5 януари 2020 г.

Директорът на банка, който стана монах

Пред човека стоят три фундаментални въпроса: кой съм аз, откъде идвам и къде отивам? Ако честно потърсиш отговор на тези въпроси, неизбежно ще срещнеш Христос. Защото не съществува друг отговор. Той, Христос, е отговор на всичко и решение на всички наши проблеми. Всяко друго решение е илюзия. Ние сами мамим себе си. Твърдя това на базата на собствения си опит. Това не е прочетено в книгите! Аз сам го преживях.

https://pravoslaven-sviat.org/2019/12/28/12-nai-cheteni-prez-2019/

сряда, 11 декември 2019 г.

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва

Вие идвате на беседи и след това казвате – трябва да кажа всичко това на мъжа ми! Да се поправи! Трябва да ги чуе! Още не ги е разбрал!  Казвам на всички вас, че въпросът не е единият да го каже на другия, а аз да го кажа на себе си, вие на себе си и никой на другия. Мнозина се правят на учители. Христос знаел какво говори,   когато казал:  Не ставайте учители. Не се правете на умни, няма ти да кажеш какво да прави другият. Ти си си ти и затова остави другия. Сега ще отидеш вкъщи да те види мъжът ти, жена ти, че си нормален, естествен, балансиран човек и след това детето ще види вашето щастие. Ще види, че приготвяш на мъжа си една пържола за вечеря. Ама, сега са пости, отче!  Забрави ли? Не, не съм забравил, помня. Велик пост е, но мъжът ти не иска да яде леща. Когато слагаш леща, в дома ти става бъркотия. Разбирате ли? Кое е по-важно? Да се разбие семейството, за да казваме ура! Постихме! Или да задържим дома, имайки разсъдливост? Детето обаче ще види, че майка му яла леща и обича баща му, който ял месо, ще види, че майка му обича баща му, защото постът смекчил нейното сърце. Докато ние през постите ставаме по-мрачни, нацупени, пост със строги физиономии, с подобни изражения и всичко това се смята за духовност.

Целият текст: https://pravoslaven-sviat.org/2015/01/27/

сряда, 4 декември 2019 г.

Св. Варвара

Днес честваме една от любимите ми светици. Преди като погледнех планините или някоя красива природна гледка, винаги се сещах за нейното житие. Света Варвара - светицата, която познала Твореца чрез творението. Баща ѝ бил езичник и тя не знаела нищо за християнския Бог, но гледала света наоколо и си казвала: "Не може всичко това да е произлязло от нищото. Трябва Някой да го е създал."

сряда, 30 октомври 2019 г.

Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Източник: https://pravoslaven-sviat.org/2019/10/30/

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.


Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.


Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!


Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:


- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.


Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.


Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.


Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:


- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!


И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.


Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.


Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.


Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!


В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем




Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.


Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .


Превод: Константин Константинов

сряда, 2 октомври 2019 г.

"Чудото" - Симона Божилова Х кл.

http://arhiereiskopz.com/to-childrens/library/tales/4421-bog-e-lyubov


ЧУДОТО

есе

 Мисля, че минаха два месеца, а може би са и три… май изгубих представа за времето. Всяка сутрин се събуждах с мисълта как да започна това, но така и не открих правилния начин и затова реших да започна просто така, и то от самото отначало.

 Господ е създал този свят, както и нас хората, дал ни е способността да се обичаме и привилегията да бъдем обичани, но правим ли го? Обичаме ли се наистина или играем игра, в която самите ние не познаваме правилата, но вярваме, че ги има. Историята ми вероятно не е най-интересната, нито пък най-вълнуващата, но си е моята история. Винаги до една степен съм вярвала в чудеса, но никога не съм мислила, че самата аз ще бъда част от такова.

 Беше един хубав есенен ден, отворих очи и бях заслепена от слънчевите лъчи, спускащи се така непринудено през прозореца ми, та чак до съненото ми лице. Мислех си, че днес ще бъде един обикновен и скучен ден като почти всички останали, но не беше. Тъкмо си казах, че ще има време да поспя още малко, когато погледът ми срещна светещото екранче на будилника. Въпреки бавните ми реакции поради факта, че туко-що бях станала, успях да сметна, че имам точно двадесет минути да се оправя за училище, като се има предвид, че училището ми бе на другият край на града. Донякъде ми се губи споменът как се оправих толкова бързо и как въобще стигнах, но стигнах въпреки двадесет и петте минути закъснение, отлепената подметка на маратонката и обърканата ми училищна програма за деня, всичко останало беше наред. Часовете минаваха бавно, а на мен сякаш нещо ми имаше, усещах странно чувство, все едно нещо лошо щеше да се случи и точно в следващия момент телефонът ми извибрира. Гласова поща? Бях получила гласова поща, а аз обикновено никога не получавам. Беше от Вивиян (моята най-добра приятелка). Помолих учителката да ме пусне да изляза от часа, защото може би е важно и тя ми разреши. Ръцете ми трепереха, усещах как всичко около мен се върти, но не разбирах какво става, тогава пуснах съобщението и когато го изслушах, всичко в мен се преобърна: „Здравей Габи, аз съм Вивиян. В момента пътувам към училището ти, защото исках да ти разкажа какво каза учителката ми по скулптора. Просто съм много развълнувана и знаеш, че няма на кого другиго да разкажа и за това исках ведн….’’ След тези думи се чу силен шум сякаш от сблъсък с нещо и съобщението просто спря. Не знаех какво се случва, излязох от училище и започнах да тичам към мястото, където с Вив винаги се чакахме и можех да разбера какво се случваше, просто всичко стана така бързо. Тогава погледът ми се спря на една обърната горяща кола. Това беше колата на Вивиян. Спомням си в следващия момент как стоях на един стол в болницата, слушайки полицаят как задаваше въпроси на пострадали очевидци за катастрофата и в този момент лекарят излезе от стаята, в която се намираше Вивиян. Аз се изправих и започнах да го затрупвам с въпроси, Bog e lubov Septemvri2когато той просто вдигна ръка, погледна надолу и ме помоли да спра. След това, което ми каза просто паднах на земята и в този момент имах чувството, че сънувам и всичко това беше един лош сън, но не… бе реалност, Вивиян беше в кома и не даваха никакъв шанс,  че тя ще се събуди отново. Пуснаха ме да вляза, стоях до нея, гледах я и не можех да направя нищо, за да й помогна. Станах и си тръгнах, като почти нямам спомен как съм се прибрала. Толкова неща мислих, но нищо. Истината беше, че никой човек нямаше да може да стори нищо, за да я накара да отвори очи отново и аз знаех това.

 Винаги съм вярвала в Бог, още от малка мама ме водеше в църквата, показваше ми как да се прекръствам, как да паля свещички и всичко останало. Имах нужда да вярвам, че Бог ще й помогне. Още на следващата сутрин отидох в църквата и разказах на свещеника какво се случи. Той ми обясни, че трябва да започна все от някъде и аз го направих. Четях си всички молитви, които беше нужно, постих определения брой дни и отидох на изповед, за да може накрая да се причастя. Мина седмица, отидох на църква още рано от сутринта и чаках причастието. Чаках го, защото то не беше за мен, а за Вивиян и въпреки че аз щях да го приема, то щеше да бъде за нея. Всичко приключи и тъкмо си тръгвах, когато погледът ми се спря на една от иконите на Света Богородица, пред която имаше много цветя. Реших да си взема едно. Отидох пред иконата, целунах я, прекръстих се и взех едно цветенце, молейки се дълбоко в сърцето си Вивиян да се събуди. Излизайки от храма, видях една баба да стои сама на една от пейките, които се намираха в двора на църквата. Тя ме заговори и честно казано нямам голям спомен какво й отговарях, но няма да забравя последните й думи: „Това цвете явно е за някой много специален човек, по-добре побързай да му го занесеш, преди да е увяхнало съвсем.’’ Как знаеше, че цветето е за някой? Пожелах и приятен ден и тръгнах напред, но нещо ме накара да се обърна и когато го направих, нея вече я нямаше, сякаш се бе изпарила в небето. Всичко беше като сън… Качих се в автобуса, който ме откара право пред болницата, в която беше Вивиян. Исках просто да постоя при нея, да я погледам, да и оставя цветето и след това да се прибера, и да се помоля отново на Бог тя да отвори очи. Качих се по стълбите чак до четвъртия етаж и стигнах стаята на Вивиян. След като обясних, че съм нейна приятелка, ме пуснаха за пет минути. Отворих вратата и когато я видях отново на болничното легло, очите ми се напълниха със сълзи. Взех един от двата стола, намиращи се в стаята и го преместих до леглото и. Просто облегнах глава на ръката и и усещах как сълзите ми бавно се стичат една по една по топлите ми бузи. Постоях така известно време и медицинската сестра ме подкани вече да изляза, тогава сложих цветето в ръцете на Вивиян и тъкмо понечих да стана, когато стана чудо! Цветето малко по малко започна да увяхва и в този момент Вивиян отвори очи. Сякаш пое живота на малкото цвете в себе си. Тя ме погледна и ми се усмихна, очите ми бяха пълни със сълзи и прегръщайки я попитах: „Сега ще ми разкажеш ли какво ти каза учителката?’’ Тя се засмя и тогава дойдоха и лекарите. Не можех да повярвам на случилото се, но в този момент разбрах, че не сънувам и всичко беше самата реалност, колкото и необяснимо да звучи.

 Мисля, че минаха два месеца, а може би са и три… май изгубих представа за времето. Лекарите го наричаха чудо на медицината, но аз знаех каква всъщност беше истината. В крайна сметка научих едно, че не трябва да се молим на Бог само, когато се нуждаем от помощ. А, да - и още нещо, чудесата съществуват и може би ти също си едно малко чудо на този огромен свят!

Автор: Симона Божилова Божилова

неделя, 25 август 2019 г.

Из "Аскетика на любовта"

Източник: https://www.svet.bg/

АСКЕТИКА НА ЛЮБОВТА
(откъс)

За причиняването на промяна у другите

М.: Майко, когато видим нещо грешно в другия, как можем да го накараме да го промени?
М.Г.: Голяма заблуда е да се вярва, че като се помъчиш, можеш да промениш човека. Никога не става така. Може да се направи чрез собствения ти житейски пример. Това никога или много рядко може да се постигне с усилия, говорене, препирни и тям подобни. Промяната ще се появи, когато дойде Божието време. Ако промениш самия себе си и станеш жив пример за човека, когото искаш да промениш, ако станеш негов идеал и се вижда, че си щастлив, тогава ще се случи. Да се молим за някого си е съвсем правилно  – но не бива да се опитваме да го променяме. Това е само в Божиите ръце. Бог има промисъл за живота на всеки един. За всички човешки същества. Ние сме свободни, но онова, което не знаем, е, че Той знае какво ще сторим. Защото знае всичко. Бог знае всяка отделна стъпка от живота ни, до последния миг. Ние не. А и ако се опитвахме повече, драга М., да бъдем едно с Бога, тогава нямаше да има нужда да се прави каквото и да било. Защото от само себе си това би ни направило пример за онези, които сме пожелали да видим да вървят по Неговия път. Но пък за теб е естествено, като си толкова млада, да не успяваш да разбереш, поне отначало, да се почувстваш разочарована и да кажеш: „Ех, какво нещо! Толкова много усилия, а пък никакъв резултат“. Но някога минавало ли ти е през ума, че Бог казва същото за нас? „Прощавах толкова много пъти. Толкова много пъти съм показвал търпение… И пак…“. Следващата стъпка ще бъде молитва. Тъкмо както началото беше молитва. Без да съдим другия човек… Веднъж, след като бях разбрала, че молитвата е всичко, видях две много ядосани момчета да се бият на улицата. Въздържах се и не се намесих, както бих сторила в миналото. Вместо това веднага приложих на дело онова, в което вярвах. Извърнах се настрани и казах: „Господи, постави Твоя мир между тези двамата“. Докато се обърна да ги погледна отново, те вече се смееха и си играеха… Това беше отговор от Бога. Знай това, драга М. По мира и спокойствието ни, по самия ни начин на живеене си проличава колко вярваме. Ето защо някой може да ни преподаде най-добрия урок, но ако го видим, че е притеснен, неспокоен и колеблив, ние не можем да имаме вяра на казаното от него. Затова, ако желаем да помагаме на нашите съчовеци, целта на живота ни трябва да бъде да се приближим колкото се може повече до Образеца: Господ.

Из "Езерни молитви" - св. Николай Велимирович

Книгата може да се купи оттук, например.


Посред човешката врява и присмех се издига моята молитва към Тебе, Царю мой и Царство мое!
Молитвата е тамян, който непрестанно кади моята душа и я издига към Тебе, и прикланя Тебе към нея.
Наведи се, Царю мой, да Ти прошепна най-милата тайна, най-тайната молитва, най-молитвената просба.
Ти си предмет на всички мои молитви, на всяко мое желание. Нищо от Тебе не искам, наистина - само Тебе!

Какво да искам от Тебе, което не би ме отделило от Тебе?
Да бъда господар над няколко звезди? Или да господарувам с Тебе над всички звезди?
Да бъда първи между хората? Какъв срам ще е за мене, когато на Твоята трапеза Ти ме поставиш на последно място!
Да ме славят милиони човешки уста? Какъв ужас ще е за мене, когато всички тези уста се напълнят със земя!
Да се оградя с най-драгоценните вещи по целия свят? Какво унижение ще е за мене тези вещи да ме надживеят и да сияят, и тогава, когато земната тъма изпълни моите очи!
Да не ме разделяш от моите приятели? Ах, раздели ме, Господи, раздели ме преди всичко от моите приятели, защото те са най-дебелия зид между Тебе и мене!

Защо да се молим, говорят моите съседи, когато Бог не чува нашите молитви? А аз им казвам: вашата молитва не е молитва а търговия. Вие не се молите на Бога да ви даде Бог, а дявол. Затова небесната Мъдрост не приема молитви от вашия език.

Защо да се молим, роптаят моите съседи, след като Бог отнапред знае какво ни е нужно? А аз със жалост отговарям: наистина, Бог знае, че от нищо не се нуждаете, освен единствено от Него. Пред вратите на вашата душа Той чака да влезе. С молитва се отваря вратата за влизането на величествен Цар. Не говорите ли един другиму на вратите си: моля, влезте?
Не търси Бог слава за Себе си, а за вас. Към Неговата слава всички светове не могат да добавят нищо, камо ли пък вие. Вашата молитва прославя вас, а не Бога.У Него е пълнота и милост. Всички добри думи, които в молитва упътите към Него, се връщат двойно на вас.

Светлостни Царю мой, и Боже мой, на Тебе единствено се моля и покланям.
Излей се във мене като буен поток върху жадна пустиня.
Само се Ти излей, животворна вода, лесно тогава ще расте трева по пясъка и бели агънца ще пасат от тревата.
Само се Ти излей в пресъхналата моя душа, Живот мой и Спасение мое. Амин!

събота, 24 август 2019 г.

Дневник, посветен на вярата - 2 edited

Първата ми публикация с идеи от интернет тук.

Първият ми опит за попълване на собствен дневник:



На другия ден:



Очевидно всичко е в процес на довършване, но полека лека колелцата се задвижват. Много е приятно и увлекателно. Помага да вникнем в четивото за деня и да направим връзки с други цитати и с живота си. Нали знаете? Планината, която можем да повдигнем, ако имаме зрънце вяра е тази на нашата гордост? :)


четвъртък, 8 август 2019 г.

"Въпроси" - Константин Калиникос

Попитах един седемседетгодишен старец-аскет,
чиято брада се развяваше като люляков цвят:
кажи ми, отче мой, защо на тази земя нощта и денят вървят неразделно?
Защо, подобно на близнаци, израстват заедно
трънът и цветето, смехът и сълзите?
Защо в най-прекрасната зеленина на гората
се загнездват скорпиони, змии и хладна отрова...
Защо при най-нежното цвете, преди да разцъфти и да разкрие
своята неизказана красота в светлината,
идва черният червей, прегризва го и го оставя
да се люлее като мъртва дрипа?
Защо ппшеницата има нужда от оране, засяване и работници,
докато стане на пита хляб,
и всичко добро и благородно, и божествено
се заплаща със сълзи и кръв в живота,
а плевелите израстват от само себе си
и нечестието се стреми да погълне цялата земя?
И накрая, защо във великата хармония на всичко
се промъкват безредие и хаос?
Старецът ми отговори с дълбок, топъл глас
издигайски дясната си ръка към небето:
там горе, зад златните облаци
Великият Бог бродира безценна бродерия,
но ние долу, докато вървим,
виждаме, чедо, обратната ѝ страна.
И затова съвсем естествено за ума е да вижда грешките,
там, където трябва да благодари и да слави.
Чакай като християнин да дойде денят,
когато душата ти на криле ще се издигне във въздуха
и ще видиш бродерията на Бога откъм добрата страна
и тогава... всичко ще ти изглежда хармонично и съвършено.

Източник:

петък, 2 август 2019 г.

"Увереност в себе си или самоувереност" - митр. Атанасий Лимасолски

Източник: https://pravoslaven-sviat.org/2013/05/09/uverenost-v-sebe-si/

Грешно ли е да си уверен в себе си и да вярваш в себе си, т. е. да считаш, че можеш да се справиш с всяка възникваща ситуация на жизнения път? В какво се различава разумната увереност в себе си от егоистичната самоувереност?



Да се отговори на тези въпроси  не е толкова просто, защото това е тънък проблем, който всеки преживява по своему. Какво може да се каже? Съвсем не е задължително, че човекът, действително желаещ да измени своя живот, има егоистична самоувереност. Като правило, християнинът казва, че ще направи всичко зависещо от него, а Бог ще помогне.



Припомням си монашеските обети давани при пострижението, когато даващият ги обещава да ги спазва, без да се уповава само на себе си.



Постригваният бива питан:



- Ще пребъдеш ли в подвига и в обителта до последния си дъх?



Той отвръща:



- Да, с Божия помощ.



- Ще съхраниш ли въздържанието с предпазливост и благоговение?



- Да, с Божия помощ.



- Ти си дошъл да съхраниш послушание до самата смърт?



- Да, с Божия помощ.



И така, на човека задават няколко много важни въпроса, при това на някои от тях той не може да даде веднага точен отговор – по силата на ограничените човешки способности, но той уверено отговаря: „Да, аз ще правя това, което казвате, но само с помощта на Бога”. При това личната свобода не е отменена от никой, а следователно не се отменя и нашата собствена личност. Когато ние говорим за нашето битие, личност, имаме предвид, какво можем да ръководим със свои сили и воля. Ето аз говоря, аз желая да направя това и това, а Бог нека да ми помогне да го изпълня. Но, ако аз не достигам до желаното, смирявам се и моля Господа да ми прости, с кротост и покаяние запълвам тази пустота, която се създава заради невъзможността от осъществяването на това, което съм искал.



Всичко казано по-горе касае, преди всичко, младите хора, за които е особено характерна самонадеяността. А когато човек е вече възрастен, на години… Каква увереност в себе си може да има? Ако е на 60 или 70 години той вече може да започне да се прощава с всички. След 50 г. започва да се готви, „да опакова своя багаж” – подобно на този, който се връща вкъщи от отпуска. Живял е тук месец, но отпуската свършва, останали са два три дена, накрая трябва да се подготви, да си събере нещата, дрехите, да ги опакова, изпере, подреди в куфара, за да е готов да си тръгне след няколко дена.



Вие се държите съвсем различно в първия ден от отпуската, когато знаете че ще останете на това място месец два, и в последните дни. Тогава вече всичко е свършило – остава само да си съберете нещата.



Когато човек е в началото на някакъв път, той трябва да има дръзновение, но и предположения за това, как да започне своето дело, как да се разпореди с дните, от своя живот, как да встъпи в брак, да създаде семейство, да се движи по стъпалата на кариерата, да вземе кредит, да построи свой дом. Ако човек е лишен от такъв поглед в бъдещето, ще стои настрана заявявайки: „Аз нищо не мога да направя” – в това няма нищо добро – това е нездраво, болезнено пораженчество, а и Бог не иска ние да сме такива, защото Господ ни е създал царе, а не пораженци и роби. Но, разбира се, царе ставаме само след като обуздаем своите страсти и грехове, които ни превръщат в свои слуги. Само тогава духовната свобода ще претвори в реалност нашите решения и дела.



Всичко, което ние правим, го правим, защото така искаме: т.е. аз следвам Христа в своя живот защото искам да вървя след Него. И така, аз искам да съм християнин, може и да не се получи при мен, но аз искам това в съработничество с Бога. С Божия помощ и уповавайки се на Неговата поддръжка, аз мога. Нужно е да покажа своето намерение и Бог ще ми даде съответните сили, както гласи прекрасното изречение от Патерика, което Отците често повтарят: „Нека Бог даде сила на вашите намерения и желания”.



Ние нямаме сили, възможно е при нас да липсват много неща, но главното е, че имаме своя воля. „Да, аз искам да направя това, искам да съм християнин, искам да следвам Евангелието, искам да удържа своето обещание към Бога. Ще мога ли? Не зная, но знам, че искам това. Така че ако аз проявявам своята воля, то Бог ще ми даде сили. Моята свобода и Божията сила ще работят заедно за моето благо като човек, на пътя на съвършенството.



Така се отговаря на въпроса: „Увереност в себе си ли имам или егоистична самоувереност”. Наличието или отсъствието на егоизъм става ясно благодарение на съвсем друго.



Понякога човек трябва да окаже съпротивление. Трябва да е настойчив в това, което е негово. Мнозина ще ви казват: „Вие сте инатливи, следвате само своята воля”. Е, какво ако е така? Нима съм длъжен да съм като сламка, която вятъра люлее насам натам. Да не си мислите, че ако изкомандвате: „Ей, я ела тука” и аз ще побягна?



Нужно е да имаме твърдост да кажем: „Не, аз няма да отида на това място, не е за мен, нямам желание да ходя там, а вие можете да отидете… Вие можете да правите каквото искате, аз уважавам вашата свобода, не мога да и преча, но аз безусловно, не смятам за задължително да правя това, което не искам. Това е всичко”.



Както всички вие знаете от собствения си опит човек понякога трябва да е толкова твърд и непоколебим в своите убеждения, че даже цялото обкръжение да го притиска или заплашва, все пак той ще отговори: „Няма да се откажа от моята гледна точка, а вие можете да правите всичко, което искате”.



Не е нужно човек да разрушава себе си и не трябва да действа така, че винаги и във всичко да отстъпва, като че ли от смирение. Такава позиция няма отношение към смирението, защото истинското смирение не обезглавява човека. Смирението ни прави съвършени; то ни предоставя свободата на избора в разбирането на това, къде трябва да устояваме и къде не, къде трябва да кажем „не” и да останем на място, а къде напълно и безусловно да се подчиним на друг човек.



Така че не можем да мислим, че за нас е неприлично да искаме да изменим нещо в своя живот, да имаме мечта, особено в младостта, да станем лекари или нещо друго. Някой ще ви каже, че това е невъзможно, е, и какво? Трябва да престана да желая? Даже велики светии са имали големи желания. Какви? Да изпълнят Божията воля. И макар светиите обикновено да са отстъпвали поради смирение, когато нещо касаело Божията воля, те оставали непреклонни. Били непоколебими, така че и целия свят да им се стоварел отгоре, те не биха изменили своето положение.



Да си спомним какво е казвал св. Козма Етолийски: „Когато видиш турци и те искат сребро, позволи им да вземат среброто, ако поискат земя-отдай им полето, разреши им да вземат всичко и не се съпротивлявай. Само не давай на турците душата си”. В това ти трябва да останеш непоколебим. Трябва да се научиш какво значи „не” и да отвърнеш на всички, които посягат на душата ти „не”. За съжаление в наши дни много юноши казват: „…но това са мои приятели – какво мога да направя? Това е моята компания, как мога да им кажа „не”? Нима мога да ги разочаровам и да тръгна против тях?”



Тук не може да има две мнения. Има определени граници в нашите отношения с хората. Както се казва в поговорката: „Не даваш на всеки да легне в твоето легло”. Да, може да влезе в гостната, даже в кухнята, но до твоите лични покои достъпът не му е позволен. Просто непознати не могат да влизат там. Има определени граници и ние казваме: „Не, тук не можете да влезете”.



Необходимо ни е да се научим да обозначаваме тези предели. Както казахме истинското смирение прави човешката личност извънредно силна, но безопасна за всички. Тя не вреди на никого, както и Сам Бог, Който управлява света, без да нанася някому вреда.



Бог ни е дал свободата да правим всичко, което искаме. Имаме свободата да Го отхвърляме, да Го оскърбяваме… Той ни е дал тази свобода, защото при Бога няма чувство за беззащитност. Смиреният човек също няма такова чувство, той не е склонен към подозрителност или слабост; той позволява на другите да постъпват, както искат, но сам остава непоколебим в своите решения. Той е уверен, но не пречи на никого.



Егоистична самоувереност има в случай, когато човек казва: „Аз мога да правя всичко сам и от никой нямам нужда”. Но не и в случая, когато казвате: „С Божията помощ, аз ще го направя, ще се опитам да го направя, моля Бог да ми помогне…”



Примерно казвате: „Исках да взема тези изпити; направих всичко възможно, учих, във всичко постъпвах така, както трябва, но не ги взех”. Това открива вашата вътрешна същност като духовно здрава. Да, вие чувствате разочарование – по човешки, но не и униние или отчаяние, така че да захвърлите всичко. Казвате си: „Добре, приемам този неуспех, разглеждам го като възможен резултат. Това не ме плаши, не предизвиква в мен паника. Неуспехът няма да ме смаже. Това е допустимо, сблъсках се с неудачност, но тя не винаги има отрицателни последствия… Аз съм човек, ограничен в своите възможности, не съм идеален, всемогъщ, не мога да направя всичко…”



Ето защо даже когато светиите грешели, в тях имало сили да се изправят отново с простота и здраво отношение. Ако грешели, те се каели от  дълбината на сърцето си и така до самата смърт. Никога не се подавали на чувството на угнетеност и депресията. Ние, когато имаме грехове, започваме да се занимаваме с мъчително ровене в душата и терзание, като че ли да сгрешиш е нещо странно за нас… Нима вие наистина се считате за толкова важни и непогрешими, че разчитате никога да не сбъркате и в нещо да сгрешите?



Грехът и грешката са редом с нас във всяка минута, те са „замесени” в нас. Това е нормално за нашето състояние и затова даже скромния човек трябва да е благоразумен. Той ще си каже: „Ей, аз трябва да съм внимателен и да не се подлагам на опасност”. Смиреният човек ще действа внимателно, докато надменният ще каже, че няма проблем, а след това-хоп! – пада…



Да живеем в Христа не означава, че вие можете спокойно да „проспите” целия си живот, всичко ще върви гладко, без грижи. Не. Животът в Христос преминава в сериозна борба; длъжни сте да платите своята свобода с кръв. Словата: „Аз ще следвам Христос”, не е просто да се изпълнят, и в това няма нищо странно. Животът в Христа изисква много, понякога твърде много. За да се открие този живот е необходимо да се приложат всички сили. С други думи, вие не седите, скръстили ръце и очаквайки от съдбата да ви поднесе всичко, каквото поискате. Вие се борите. Животът в Христос – това е борба.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...