Друг път гледаш как другите се покланят и ги целуват, но чувстваш, че ако повториш движенията им ще го направиш чисто механично. Тогава сядаш, гледаш образа на Божията майка и на ум повтаряш сякаш до безкрайност: "Богородице Дево, радуй ся..." И в ума ти изникват всички хора, които са ти за пример и виждаш своите грешки и чувстваш срам и болка. И нужда. Нужда да се помолиш на Божията Майка, да се докоснеш до нея. И отиваш да се поклониш "с дух и истина".
Всичко това митр. Антоний Сурожки е описал много по-добре от мен в тази книга.
