Позволете да ви прочета някои мисли от музикалните ми дневници.
„В манастира Пущица, Естония.
„Вече благодари ли на Бога за този неуспех?“
Тези неочаквани думи бяха изречени от малко момиченце. Помня точно. Беше 25 юли 1976 г. Седях на двора на манастира на пейка в сянката на храстите с тетрадката си.
- Какво правиш? Какво пишеш там? – ме попита момиченцето, което беше на около 10 години.
- Опитвам се да пиша музика, но не ми се получава добре – отвърнах.
И тогава нейните неочаквани думи:
- Вече благодари ли на Бога за този неуспех?
Най-чувствителният музикален инструмент е човешката душа. Следващият е човешкият глас. Човек трябва да очисти душата, докато тя зазвъни. Композиторът е музикален инструмент, но същевременно и изпълнител на този инструмент. Инструментът трябва да е в ред, за да свири. Човек трябва да започне с това, не с музиката. Чрез музиката композиторът може да провери дали инструментът му е настроен. И на кой ключ е настроен. Бог изтъкава човека в майчината му утроба бавно и мъдро. Изкуството трябва да се ражда по подобен начин. Да бъдеш като просяк, когато пишеш музика. Каквото, както и когато Бог даде. Не бива да тъгуваме, защото пишем малко и лошо. Но защото се молим малко и лошо. И топлохладно. И живеем неправилно. Трябва критерият ни да бъде всякога и единствено смирението.
Музиката е мой приятел. Винаги отзивчив, състрадателен, всеопрощаващ. Тя ме утешава. Носната кърпичка, която бърше сълзите ми от тъга. Изворът на радостните ми сълзи. Моето освобождение и полет. Но също и болезнен трън в тялото и душата ми. Това, което ме отрезвява и ме учи на смирение.“
Благодаря. Прощавайте!
