"Ти Отче Небесни, постави пред мене за пример на търпение Твоя възлюбен Син и ми заповяда да вървя по Неговите стъпки."
Преди около пет години ми правиха операция на клепача от ечемик на Велики Четвъртък. Може да бях родила вече две от децата си по това време, но болката от това да ти режат клепача си е неприятна. Но това, което ми даде сили и кураж да я изтърпя не беше чувство на учтивост към лекарката, нито коментарите на колежката ѝ за пациентка, която викала като за Оскар. Мислех си за Господа. Колко много е претърпял за нас по време на страданията си и така в седмицата, в която спомняме Неговите страдания, мисълта за тях ми даде кураж да понеса своите със спокойствие.
- Дяволът е сила. Колкото и да не ни се иска да го признаем.
И после ми разказа за два случая на нейни близки, които са видели бесове с очите си. Ще споделя набързо втория. Жената, която разказва споделя, че гледала как майка и син бият бащата. "А зад рамото на сина ми стои беса и радостно размахва ръце във въздуха." Сега, аз нямам толкова свят живот, че да съм виждала бесове. И не искам да ги виждам. Но тази случка ми напомни да гледам отвъд ежедневното и да търся духовния смисъл на нещата. Децата ме ядосват? Бог така е допуснал, за да изпита търпението ми. Работата не върви? Бог така е допуснал. Отново за да изпита търпението ми. Нагрубяват ме незаслужено? Бог така е допуснал, за да изпита смирението ми. Понякога са нужни години, за да се обърнем назад и да се видим в истинска светлина. Като разглезени егоистични деца на Бога, на които все им е виновен някой. По-точно Някой.