НЕДЕЛЯ ПЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

НЕДЕЛЯ ПЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Спасението на душата е крайна и върховна цел на християнския живот. Спасението има две страни: обективна и субективна. Спасението откъм обективната му страна е извършено от Спасителя Господ Иисус Христос чрез Неговата изкупителна смърт и произтичащите от нея благодатни плодове. Но в постигане на своето лично спасение участвува и сам човек чрез вяра в Иисус Христос (Марк 16:14) и добродетелен живот. В това пък се състои субективната страна на спасението. Пътят към спасение откъм субективната му страна е труден, тесен и трънлив. Той е път на покаяние и подвизи, на тежка борба срещу злото и греха. По тоя път са минали преподобните отци и майки, оставяйки ни пример на подражание и насърчение.

 

Ярък пример в това отношение е днес чевствуваната преподобна майка Мария Египетска.

 

Тая бивша велика грешница, а впоследствие велика праведница, се родила в Египет. Още на дванадесет години напуснала бащин дом и заживяла в Александрия. Тук младата девойка попаднала в мътния поток на съблазните и всецяло се отдала на греховен живот. На седемнадесетгодишна възраст тя станала известна на всички със своето разпътство.

 

Веднъж на пристанището видяла група благочестиви мъже да се качват в кораб, на път за поклонение в Светата Земя. Изпълнена от греховни намерения, Мария се качила също на кораба. По пътя със своето безсрамно държане тя съблазнявала спътниците си.

 

Но когато дошла в Йерусалим и пожелала заедно с другите поклонници да влезе в храма на Гроба Господен, някаква невидима сила я възпряла. Направила последни усилия да пристъпи прага на светото място, но усилията й се оказали напразни. Капнала от умора, тя се отдръпнала настрана и опряна до стената се питала, защо другите хора свободно влизат в храма, а тя, въпреки усилията, не може да влезе. При тия размишления й се отворили духовните очи и тя разбрала истинската причина на задържането – нейната голяма греховност. Припомнила си всичките свои тежки грехове, осъзнала грозността на своето падение и разбрала всичката своя виновност пред Бога. Чувство на дълбоко разкаяние я обзело; пробудила се нейната съвест, покъртила се душата й и се разтърсило из основи нейното сърце. Потоци сълзи бликнали от очите й, ридания се изтръгнали от гърдите й и, чупейки в сърдечно съкрушение ръце, тя усърдно почнала да моли Бога за милост и прощение.

 

След като се помолила Богу смирено и като призовала небесната закрила на Майката Божия, чиято икона била поставена над входната врата Мария почувствувала голямо облекчение. Тя отново направила опит да влезе в св. Храм, дошла до църковната врата, и тоя път без труд влязла в църквата, паднала пред животворящия Кръст Господен и целунала спасителното Дърво, благодарейки на Бога за Неговата голяма милост. След това тя се върнала пред образа на Божията Майка и тук дала обещание, че ще остави досегашния си греховен живот и ще се посвети всецяло в служение на Бога. По време на тази си молитва тя чула глас: „Иди отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си!” Насърчена от това указание, Мария веднага се отправила за р. Йордан. По пътя някой й дал малко пари, с които купила три хляба. Като дошла до р. Йордан, Мария умила ръцете и лицето си в свещените й води, приела св. Причастие в близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”, пила от водата на свещената река и преминала отвъд в пустинята гдето прекарала четиридесет и седем години в пост и покаяние, в труд и жестока борба срещу греховните изкушения.

 

Тежък е бил животът на Мария в суровата пустиня. Трите хляба, които си била купила, скоро се свършили. Настъпили дни на лишения. В минутите на най-голям глад и жажда възкръсвали с жива сила спомените за някогашния живот – за вкусните ястия, които някога яла в Египет, за песните и веселбите, за удоволствията и безчинствата в годините на нейната буйна младост. От времето дрехите й били изгнили. В минути на върховна борба срещу изкушенията, в изнемога тя паднала върху пясъка, молейки Св. Богородица за помощ. И помощта идвала: някаква чудна светлина я озарявала и някаква неизпитвана дотогава душевна радост изпълвала душата й. Тая жестока борба траела седемнадесет години, най-сетне дошло пълното и блажено спокойствие. Пламъкът на страстите бил вече угасен, изкусителят бил вече победен. Тогава единствената й храна станала Божията благодат. От постническите й трудове и непрестанните молитви тялото й станало истински свят храм на Св. Дух (1Кор. 6:19).

 

Преподобна Мария прекарала в пустинята 47 години. През това време тя не била видяла нито звяр, нито човек. Към края на нейния живот Бог й пратил голяма утеха. Обичай било тогава при започването на Великия пост монасите от палестинските манастири с благословение на игумена да напускат манастира и по един или по двама да се уединяват в пустинята на по-строг постен и молитвен подвиг. Тук, в Задйорданската пустиня дошъл на уединение един монах на име Зосима. Веднъж, през време на молитва той с учудване видял в далечината човешка фигура. Като не очаквал да види човек в това пустинно място, Зосима се зарадвал и почнал да вика към непознатия човек. Вместо обаче да се приближи, непознатият, смутен от тая неочаквана среща, започнал да се отдалечава. Тогава Зосима се отправил към него с ускорени стъпки, но непознатият тичал по-бързо и Зосима не можал да го настигне. Тогава той извикал умолително към бягащата фигура да спре и в отговор чул думите: „Зосиме, не идвай подире ми; но ако искаш да ме благословиш, хвърли горната си дреха. Защото  аз съм бедна и гола жена. Облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня!” Старецът се учудил, че непознатата го назовава по име. Той оставил връхната си дреха и се върнал малко назад. Мария наметнала расото, приближила се и се поклонила на стареца, казвайки: „Ти си свещеник и ти пръв трябва да ме благословиш!” След това между двамата се повел разговор, в който Мария разказала на Зосима целия си живот, прекаран първо в Египет, а след това и в Юдейската пустиня. После и двамата почнали да се молят. По време на молитва старецът с удивление видял, че преподобната в молитвен унес се била издигнала над земята.

 

При раздялата преподобна Мария помолила Зосима да дойде следната година в деня Велики четвъртък, празника на св. Евхаристия, на другата страна на р. Йордан, като донесе св. Дарове, за да я причасти, понеже от четиридесет и седем години не се била причащавала. Като казала това, Преподобната поискала благословение и се оттеглила.

 

На следната година на Велики четвъртък Зосима взел със себе си запасни Св. Дарове и дошъл на уреченото място. Било лунна нощ, понеже въобще християнската Пасха винаги се празнува по правило след първото пролетно пълнолуние. Зосима видял преподобна Мария да идва откъм отсрещния бряг на реката, вървейки по водата като по сухо. Изумен, той понечил да се поклони на светицата, но тя го възпряла с думите: „Какво правиш, отче! Помни, че ти си свещеник и че в ръцете си държиш св. Дарове!”

 

След като прочели Господнята молитва, св. Мария се причастила, а след това произнесла думите: „Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром...” След причащението преп. Мария отправила към Зосима още една молба: идущата година да дойде пак на онова същото място, гдето за пръв път те се бяха срещнали. На следващата година преподобни Зосима наистина дошъл на това място, но намерил обаче преподобна Мария мъртва. Наблизо до тялото той видял написано върху пясъка: „Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта!”

 

Това се случило на 1 април 530 г. Оказало се, че преп. Мария починала в деня след  като се била причастила преди една година и че е взела разстоянието от мястото на причащението до тук само за няколко часа, докато старецът Зосима го минавал за 20 дни. Старецът Зосима погребал със сълзи пречистото тяло на преподобна Мария Египетска, върнал се в своя манастир и разказал за всичко на братята. Впоследствие св. Софроний Йерусалимски (+638) написал нейното прекрасно житие.

 

Св. Църква е наредила да се чевствува паметта на преп. Мария тъкмо днес – Петата неделя на св. Велики пост, когато вече сме преполовили св. Четиридесетница, когато вече сме към края на великопостното поприще и към отслабване на съпротовителните сили в духовната наша бран. Примерът на св. майка Мария Египетска – този ангел в плът – ни дава насърчение. Гледайки на нейния образ, ревнителите на духовния живот получават приток на невидими сили, които укрепват отслабналите ръце и уякчават треперещите колена (Ис. 35:3). Нека и ние, имайки пред очи тоя изключителен в християнското благочестие пример, да се насърчим в поста и молитвата, за да се окажем достойни за Божията благодат, която немощното лекува и оскъдното възпълня, та изпитали върху самите нас всемогъщата Божия сила, да можем и ние като св. ап. Павел да кажем: „Всичко мога чрез Христа, Който  ме укрепява!” (Филип. 4:13).

 

 

С молитвите на преподобна майка Мария, Господи Иисусе Христе, помилуй ни! Амин!

 

Към съдържанието на Синаксар.

Икони и картинки за оцветяване

http://arhiereiskopz.com/to-childrens/2015-03-15-15-07-14

"Заради Твоя кръст"

В този ден не му вървеше. Първо майка му му се скара задето не беше събрал пъзела, а пъзела разпиля братчето му. После, колкото и да се стараеше, не успяваше да построи автомобилчето със строителя. И за капак, татко му отиде на пчелина без него. Така, когато майка му го помоли да й подаде чаша от масата, той се развика:

- Не мога сега! Трябва да си довърша колата.

Майка му премълча и сама си взе чашата, но, когато приключи с домакинската работа и таткото се върна, тя каза:

- Емилчо, ела с мен на пазар.

Той първо се намуси, но после взе да се обува. Излязоха, а той спря учуден пред кварталното магазинче:

- Няма ли да влезем?

- Не, ще отидем на пазара. Там има по-голям избор.

Всъщност тя искаше да прекарат повече време заедно. А и до пазара имаше голяма църква, където майка му обичаше да посяда в тишината и тъмнината, да размисля и да се моли.

По пътя разговорът не вървеше. Дори чистият въздух, интересните витрини и фактът, че мама върви до него и е изцяло на негово разположение, не го разведриха. Повтаряше си на ум едно и също: „Как можа да ме обвини несправедливо!?” Майка му го познаваше добре и един бегъл поглед от време на време й беше достатъчен, за да прочете мислите му.

Стигнаха пазара. Майка му предложи да влязат първо в храма, за да не шумкат там с тобрички и да не пречат на останалите богомолци с вида и миризмата на зарзават.

- Ела, да поседнем на тази пейка. Виж колко е приятно тук на пролетното слънчице.

Седнаха, поседяха мълчаливо, майка му се помоли на ум и поде:

- Днес те обвиних несправедливо. Съжалявам, не бях права. Но медалът има и друга страна. Ти християнин ли си?

- Да – промълви Емил и издърпа за връвчицата кръстчето, което носеше скрито под блузата.

- Точно така. Който е християнин, носи кръстче. А какво е претърпял Христос на кръста знаеш ли?

- Обиждали са Го, взели са Му дрехите, наричали го с обидни думи...

- Да, а преди всичко това, Го обвинили несправедливо. Помниш ли?

- Помня – отвърна тихо Емил и още повече се обиди на майка си.

- А защо Господ Иисус Христос търпял? Знаеш ли? – попита тя и изчака, но отговор не последва. Как да не знаеше! Колко пъти бяха говорили за това. Господ търпял заради нас, за да може ние да имаме отворен път към рая. И тогава той си спомни още нещо. Много по-страшно. Татко му му беше казвал, че винаги, когато правим нещо лошо – обидим другарче, присвоим си играчката му или даже само да му завидим за нея, ако се сърдим... Всички тези неща отново разпъват Христа на кръста. Не каза нищо, но изведнъж личицето му се отпусна, дори грейна. Майка му видя, но и тя не каза нищо. Стана и предложи:

- Ела, да запалим свещичка.

Влязоха в храма. В меката светлина на кандилата високо горе на кръста Бог страдаше и прощаваше, пръскаше сили и благодат. И Емил обеща: „Заради Твоя кръст, ще простя.”

Излязоха, а Емил хвана ръката на мама, целуна я и весело забърбори. Мама го погали и се усмихна. Те  се разбраха без думи.

Първият ми (и единствен) разказ. За пръв път публикуван тук:
http://arhiereiskopz.com/to-childrens/
Най-отдолу, в сянката на Николай Носов.

Кога как се пости 2015

Благодаря, Цвети!

НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ – КРЪСТОПОКЛОННА

НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ – КРЪСТОПОКЛОННА

В тоя ден – трета неделя на Великия пост – празнуваме поклонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста някак, като че ли и ние се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес – в средата на великопостното поприще – св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена на Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Христос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен.

Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извършеното от Христа спасение.

Първоначално кръстът е бил  в употреба у римляните като наказателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни деяния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че управителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отварително изобретение на човешкия ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществената свобода и величието на империята.

Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22 – 23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилата най-позорното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали – разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, високата температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчителна жажда – всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от хулите и подигравките на тълпата.

Ето, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образованите елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия – за да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против християните. Не е било лесно и за юдеите да повярват в Христа, разпнатия, имайки пред вид думите на Писанието: „Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво” (Втор. 21:23). Затова Апостолът пише: „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23). И въпреки това апостолската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14). Изображението на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и предмет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиян, живял в края на втория и началото на третия век, пише: „При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на ламбите, при отиване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си”. А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиян: „Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай”. Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и предмет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: „Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане християни): „Вярваш ли в Христа?” – той ще отговори: „Вярвам!” и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ”.

След победата на св. Константин Велики над езичника Максентий, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Йоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си, започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдовете, църквите, оръжията, гробовете, официални документи (договори, завещания и др.), при подписи – в знак на истинност на подписаното и пр. „Ние, пише св. Йоан Златоуст, поставяме кръста на себе си, на леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън”. За същото свидетелствува и св. Кирил Йерусалимски (+386): „И тъй, да не се срамуваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят  кръста, спомнят си за Разпнатия” (13 огл. поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение. В древната Църква с кръста са били правени т. нар. „екзорциции” (заклинания) над обладани от нечисти духове.

Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VІ Вселенски събор: „Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение”.

Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утренната преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни Св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поетичен обрат за възхвала на Разпнатия нас ради и нашего ради спасения, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и духовното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествувайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да свием колена пред неговото подножие и да кажем:

„Кресту Твоему покланяемся, Владыко, и святое Воскресение Твое славим!” Амин!

Към Синаксар за съдържанието