понеделник, 22 април 2013 г.

Поучения на стареца Ефрем Виноградов


БЕСЕДА: За съвестта и лицемерната изповед. Може ли душата да се „парализира“?

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 

Игумен N (Ефрем Виноградов)
Въпрос на ученичката Василиса Малинина:Отец! Ако аз не смятам някоя своя постъпка за грях, но други хора я възприемат точно така, тогава трябва ли да я изповядам? Няма ли това да бъде лицемерно?
- Сблъсквал съм се с този проблем не веднъж. И други са ме питали. В такива случаи човек казва: „Съгреших! Но го разбирам само с ума си, а не мога да го почувствам отвътре – съвестта  ми е спокойна, не усещам този грях като нещо лошо и затова не мога да го изповядам искрено, с душевно съкрушение, както изискват правилата за изповедта. Просто не мога! Дори нещо повече – този грях ми харесва. И аз само с ума си разбирам, че пред Бога това е лошо“.
Като начало, мисля, че трябва да открием причината за това - защо човек приема грехът си хладно и безразлично. Първо искам да напомня, че различните хора възприемат различно едни и същи явления. Възприятието на чистия, светия човек е едно. А на хората, които живеят в суетата на грешния свят и естествено, грешат ежеминутно – съвсем друго. Душите им стават толкова нечувствителни, че са като тежко болните хора, които имат частична или пълна парализа например на ръка или крак. Лекарят бодва с игла кракът на такъв човек и пита: „Чувстваш ли нещо?“ – „Не, нищо.“ – „А тук усещаш ли?“ – „Не“ – „А тук?“ – „Тук, като че ли нещо усещам…“ Такава е душата на човека, който не я е прочистил от грехове, не е събрал в нея и трохичка благодат Божия – парализирана, а може би и полумъртва. Затова и не чувства греха. Това полуживо-полумъртво състояние на душата е следствие или на собствените ни грехове, или на греховете на рода. Нерядко подобно състояние се предава „по наследство“ от родители и дори далечни предци. Именно за това, ние често не чувстваме греховете си, сърцето ни не боледува от тях. В тези случаи сме като хората „чиято съвест е жигосана“ (1 Тим. 4; 2), по думите на апостол Павел. А когато човешката съвест е изгорена от грехове, за каква чувствителност на душата можем да говорим?! Впрочем, какво да се очаква от нас, потомците на тези, които се бореха с Бога цели седем десетилетия и разрушаваха храмове, доносничеха или просто равнодушно гледаха как се унищожава вярата на техните предци?
Но това, че с ума си можеш да разбереш коя постъпка е греховна и коя – не, вече е добър признак.  Той ни дава основание да се надяваме, че човек има възможността, с помощта на Бога да реанимира душата си. Ако съвестта ти подсказва, че грехът трябва да се изповяда, то тя значи не е „изгорена“ до край. И ако ти искаш да наследиш Царството Небесно, трябва непременно да послушаш гласа на съвестта си, макар и да не чувстваш съжаление за извършеното. Тук трябва да победиш себе си: дори и да не ти се иска, дори и да те е срам, на всяка цена трябва да отидеш на изповед. В известен смисъл, можем да сравним изповедта с плевенето на градина. Ако откъснем плевела, той скоро ще порасне пак, защото някъде в земята коренът му е останал. Но ако го отскубнем втори и трети път, корените отслабват и умират. Ако човек, воден от желанието да се поправи се самопринуждава към изповед, дори  и да разбира тази необходимост само с ума си, той може да се надява, че ще получи благодат от Бога, а тя ще оживи душата му и ще му помогне да се очисти от греховете.
Василиса: А ако човек е направил нещо, но съвестта му мълчи и той си мисли, че е нормално, че така трябва и да бъде. А всички наоколо казват – грях е това, грях!
Това е продължение на първия ти въпрос. Ако съвестта мълчи, значи душата е почти умряла, изпаднала е в кома. Всъщност, човек никога не трябва да се доверява на своето мнение за себе си. Ние винаги виждаме себе си по-добри, отколкото реално сме. Докато отстрани, постъпките на ближния се виждат много по-ясно. И ако вярващите хора оценяват постъпката ти като грях, като нещо против съвестта, против ближния, малко вероятно е да лъжат. Защо да го правят? От това те нямат полза. Затова винаги е добре да се заслушваме в изобличенията на хората и да си казваме: щом те така казват, сигурно има нещо. Явно душата ми е толкова обръгнала от мръсотията по нея, че вече нищо не чувствам! Това е проблем! Значи съм полумъртъв. Трябва спешно да тичам в реанимацията – в храма, на изповед!
Василиса: А светците как чувстват греха?
Много остро, дори може да се каже – болезнено-остро, като открита кръвотечаща рана.  Това преживяване се усилва от съзнанието за това, че със своя грях (та макар и да изглежда нищожен) такъв човек е обидил своя любим Отец. Той дълго и със сълзи ще се моли на Бога да му прости този грях, защото неговата съвест (за разлика от нашата) е жива и не му дава покой до тогава, докато Господ не прости този грях. Прощаването той също усеща много ясно – душата се успокоява, усеща мир и радост в Светия Дух.
Превод: Десислава ШАРКОВА
Източник: 

книгата "Между небето и ада. Пътят на истината или пътят на заблуждението"


БЕСЕДА: Ако не считаш греха за грях? Да съгреша или да умра?

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
 
Игумен N (Ефрем Виноградов)
Въпрос на ученичката Василиса Малинина:Ако човек умира от глад и затова влиза в магазина и отмъква една пирожка? И той смята постъпката си за правилна, защото иначе би умрял от глад…
- Неотдавна при мен беше такъв човек. Той разказа, как се е промъкнал във вилата на свои познати: „Не съм хулиганствал, аз просто много внимателно разбих, извадих стъклото и се пъхнах в хладилника защото бях много гладен. Просто хапнах, нищо повече. А после ме набиха… за това, че съм разбил вилата, но аз не мисля, че съм съгрешил. Аз просто бях гладен!“ За съжаление, такова разсъждение е образец за „плътско мъдруване“, според израза на апостол Павел. Той е казал: „Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир, защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може. А ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу.“ (Рим. 8; 6–8). Интересното тук е това, че такъв човек смята себе за вярващ християнин. Виждаш ли колко различна може да бъде вярата при различните хора?!
Но да се върнем на въпроса ти. И така – подобни размишления се отнасят към „плътското мъдруване“, а те са вражда против Бога защото не се покоряват на Божия Закон. Нека се запитаме – коя постъпка би била правилна в този случай – от духовна гледна точка, т.е. според закона Божий?  Първо, би следвало да си спомним думите на Господа: „Искайте, и ще ви се даде“ (Мт. 7, 7) и второ, да си спомним, че „вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“ (Мт. 6, 8). Тоест, първо би трябвало да се обърнем към Небесния ни Отец и да не се стесняваме да Го помолим за помощ, макар и Той да знае нашите нужди. Така ние показваме, че се доверяваме на Отца си и че само от Него чакаме помощ. А след това, смирявайки гордостта си (та нали тя е, която е подтикнала човека самоволно да влезе в чужд дом), да помолим някого с думите: „Много съм гладен. Обстоятелствата така се стекоха, че нямам възможност да си купя храна. Дали няма да ви се намери нещо за ядене?“ Аз съм абсолютно убеден, че Господ ще смекчи сърцата на хората и за гладния ще се намери храна. В Русия все още се намират добри хора. Ще го нахранят или пари за храна ще му дадат.
Но да се влиза в чужд дом без разрешение си е грях. Човек би могъл да отиде при управителя на магазина  и да каже „Извинете, но съм смъртно гладен. Умирам. Помогнете“. В магазина има толкова продукти, чийто срок на годност изтича днес, а стоките са си още хубави. Управителят може да даде цяла чанта. Човек само трябва да се помоли на Бога, до смири гордостта си, а после да се надява, че Бог ще му прати помощ чрез други хора. Ако искаш да изпълниш Божията заповед, Бог непременно ще ти изпрати такъв човек, който ще направи всичко, за да ти помогне.
А случва се и така: човек краде, защото не вярва, че Бог може да му помогне. Такъв човек си казва: „Бог няма да ми помогне, сам трябва да си помогна, няма на кого да се надявам“ – и нарушава Божията заповед с чиста съвест. А друг казва: „Не, няма да наруша заповедта Божия, по-добре да умра!“ Ето на такъв християнин Господ ще изпрати някой, който  ще го приеме със сърцето си – и ще го нахрани, и ще го подкрепи… Нашето лукавство е от безбожие и  неверие.
Василиса: А ако не считаш греха за грях? Когато на изповед човек казва: „аз съм грешен, няма повече така да правя“. Но го казва, защото така се прави. А в същото време си мисли: „аз в това не виждам нищо лошо. Ще си го правя и занапред“.
- Какво имаш предвид?
Василиса: Например, много хора искрено не разбират какво лошо има в това да ругаеш някого.
- А на теб би ли ти харесало, ако те обиждат с лоши думи?
Василиса: Разбира се, че не.
- Значи, ако на теб не ти е приятно, това е първия показател за това, че и на другите няма да им бъде. Какво непонятно има тук? Нима има хора, на които трябва да им се доказва, че карането и ругаенето е нещо лошо? Толкова ли са глупави и безчувствени, че не разбират това? Не вярвам! Дори когато 4 годишно дете чува ругатни, то не разбира значението им, но ги преживява болезнено, усещайки ги като енергиен удар. И на душата ти става гадно, все едно са те ударили с мръсен, вонящ парцал.
Василиса: Но има хора, които съвсем спокойно цинично си ругаят.
- Виж какво ще ти кажа. Днес по-голямата част от човечеството е толкова далеч от Бога, душите им са толкова осквернени, в такава дълбока душевна кома са, че е невъзможно тези души да бъдат реанимирани и спасени. Колкото и да е тъжно, трябва да  признаем, че огромно количество хора са избрали пътя, който ги води право във вечния огън, за което и Господ говори: „широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях“ (Мт. 7, 13). Обърни внимание, че това е самостоятелен и доброволен избор за всеки човек! А ето защо хората не избират пътя към Бога, към спасението, към светлината – според обяснението на апостол Йоан Богослов: „…всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши.“ (Ин. 3, 20). Ние, монасите, свещениците, а и искрено вярващите християни не сме в състояние да измолим спасение и да измъкнем от смрадливата, тъмна яма на греха всички тях. Още повече – насила, без тяхното желание. Помниш ли „Мъртвите души“ на Гогол? Ето, тези души отдавна са мъртви…
И сега какво? Нима трябва да се сравняваме с тези вонящи на смърт души? Мислиш ли, че щом те не виждат нищо лошо в мръсните псувни, ние трябва да приемем мнението им за еталон? Никога! Истинските християни, въпреки своите немощи и недостатъци, ще се равняват с тези, които са очистили душата си от тъмнината на греха, просветили са я с мъдростите Христови, постигнали са благодатно единство с Христа още тук, на земята. Ние, подобно на мореплаватели, намиращи пътя си по звездите, трябва винаги да се водим по светите Божии люде, ползвайки техните съвети и опит.
Василиса: Ами тези, мъртвите души, те как ще се изповядат?
- Ами те просто не ходят на изповед и не считат себе си за грешници!
Василиса: Да де, ама работата е там, че понякога отиват.
- Ако такива хора идват в храма, то не е по своя воля. А ако не е по своя воля, това вече не е изповед. Господ не приема такава изповед. Например: майката или бабата вкарват сина или внука в църквата едва ли не с ритници. А децата отиват и като че ли нещо там „изповядват“ - все пак, не върви да мълчат пред отеца. А и не искат да си развалят отношенията с мама (или с баба), затова отиват на „изповед“. Но иначе смятат, че това са отживели предразсъдъци, че животът трябва да е лек и да се живее  така, че от него да се вземе всичко, което може. Те не проумяват „За какво са ни тези заповеди? Те само стесняват свободата ми да правя всичко, което искам.“ Такива деца (а те не са никак малко) се ориентират по ценностите на невярващите си връстници, в храма влизат насила, по настояване на роднини, от които все още силно зависят. Няма смисъл от такава изповед! От нея на тези млади хора нито ще им олекне, нито ще станат по-добри.
А майките и бабите, вместо да насилват детето към външно „благочестие“, е по-добре да го възпитат в християнски мироглед. За да може да вижда и разбира от правилната гледна точка всички събития в живота. Християнската гледна точка е основана на знание, дадено от Твореца на Вселената - нашия  Господ Иисус Христос. А ако детето няма християнската гледна точка, през която да преценява всички постъпки и събития в живота си, то престоят му в църквата, както и изповедта му (та макар и под зоркия поглед на мама или баба) ще бъдат абсолютно безполезни.
Превод: Десислава ШАРКОВА
Източник: 
 
книгата "Между небето и ада. Пътят на истината или пътят на заблуждението"

Домашен сусамов тахан

Много държим на него заради калция, както наблягаме на зелениите заради желязото.

Домашният е много лесен за приготвяне. Сусамовото семе се накълцва в блендер, към него се прибавя зехтин или олио. Добавих на око и за съжаление не мога да кажа пропорция. И това е.

Много подходящи са комбинациите с мед или лимон (сокът на два лимона за 3 с.л. тахан), или син домат, или чушки. Има и много други идеи в нета. Разтърсете се. :)


Опитайте ...: Таханови гризини

Опитайте ...: Таханови гризини

събота, 20 април 2013 г.

Поредицата на БНТ "Път към голгота"

Абсолютно задължителна! По тази поредица игумения Валентина Друмева пише книгите си за новомъчениците, пострадали по времето на комунистическия режим.

http://bnt.bg/bg/productions/186/edition/30710/otec_evstati_jankov

петък, 12 април 2013 г.

Невидимото убийство


НЕВИДИМОТО УБИЙСТВО
Четвъртък, 11 Април 2013 09:40 | Написано от Презвитера Александра Карамихалева в. Църковен вестник, рубрика "Личност и семейство" , бр. 7/2002 г. |  
България-новинарски блок

 В днешно време да се говори за брака като за свещен съюз между един мъж и една жена, се счита за акт на дискриминация по отношение на т. нар. сексуални малцинства; да се говори за прелюбодейството и блудството като за тежки грехове, се счита за ретроградност, а всяко изказване против абортите се тълкува като посегателство върху свободата и правото на жената на избор.

Днес това право на аборт се смята за напълно естествено както от юридическа, така и от морална гледна точка и се защитава от държавата, от съдебната система, медиите и болшинството хора. За съжаление, объркани от лъжливия дух на нашето съвремие, дори вярващи християни считат, че абортът е чисто медицински проблем, нямащ отношение нито към нравствеността, нито към тяхната вяра и спасение. Отношението на Православната църква към този важен проблем дава на членовете й ясни ориентири, които да им помагат да определят своето поведение, на света ­ свидетелството на Истината, съхранена в пълнота в съкровищницата на светото Православие.


Отношението на Църквата към аборта

Съгласно повелята на Господ Бог, отправена към първата човешка двойка: Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я (Бит. 1:28), в еврейската традиция зачеването на дете винаги се е считало за Божи дар и особено благословение за съпрузите. Напротив, бездетството се е считало за проклятие за сторени тежки грехове. От гледна точка на старозаветния Закон абортът е тежък смъртен грях против шестата Божия заповед. Това разбиране за родителството и абортите съвсем естествено преминава и в Христовата църква, но с приобщаването към вярата на голям брой езичници, непознаващи Моисеевото законодателство, възниква необходимостта от нарочни правила, регулиращи поведението на новопокръстените. В древнохристиянския писмен паметник Учение на 12-те апостоли (Дидахия) във втора глава откриваме следното правило: Не убивай, не прелюбодействай, не развращавай деца, не блудствай... не убивай децата в утробата и не умъртвявай родилите се...

Посланието на св. ап. Варнава е не по-малко категорично: Не умъртвявай младенеца в утробата и не го убивай след като се роди.

Отците на Църквата също така недвусмислено осъждат както способстващите извършването на аборт, така и жените, прибягнали към тях.

Според св. Василий Велики тези, които дават отвари от билки, отравящи младенеца, са убийци, както и тези, които приемат убиващи зародиша отрови. И още: Умишленото погубване на заченатия плод подлежи на наказание за убийство.

Св. Григорий Нисийски, освен че осъжда аборта, осветлява и проблема за началото на живота, като го отнася към момента на зачатието, а не към някой произволен етап от развитието на плода.

Сто години преди тях Тертулиан пише по въпроса кога зародишът става човек: Възпрепятстването на раждането на плода у нас се счита равнозначно на убийство. Пък и действително, не е ли все едно дали изтръгваш душата от тялото, или не я допускаш да се оживотвори?

Св. Йоан Златоуст изтъква, че не само жената извършила аборт, а и мъжът, който я е подтикнал, носи вина за греха.

Макар че съборните правила на Църквата говорят за аборта като за пиене на отровни билки с цел помятане, а съвременната медицина доста да е разширила своя арсенал от способи за детеубийство, то абортът не променя своята същност, нито Църквата своето принципно отношение. Какво е то? Абортът представлява убийство на невинно човешко същество, а онези, които са го извършили или са способствали за извършването му, са убийци. Те са виновни пред шестата Божия заповед Не убивай и втората най-важна Христова повеля Възлюби ближния, защото кой се нуждае повече от любов и закрила от младенеца, който поради пълната му беззащитност Бог е отредил да расте и укрепва в утробата!

Кога започва животът? При зачатието или след имплантацията няколко дена по-късно, когато започва да бие сърцето (около 24-я ден) или на шестата седмица от бременността, когато вече се долавя мозъчна дейност, когато зародишът достигне в двадесетата седмица, т. нар. състояние на жизнеспособност и може да оцелее извън утробата, или едва след раждането?

Дори най-упоритите поддръжници на аборта не отричат, че още във втория месец бебето притежава всички органи във функциониращо състояние. Не можем да приемем тяхното твърдение, че нероденото дете не е пълноценен човек. Никое човешко същество не е в пълна мяра личност, човек, но всички хора са в процес на развитие, на възрастване към Бога и притежават потенцията да станат човек в пълна степен, т. е. да достигнат единство с Бога. Затова и роденият и нероденият са еднакво ценни за Бога и нужни за Божието домо-строителство.

Изумително е до какво извращение е достигнало човешкото съзнание да гледа на аборта като на обикновена хирургическа операция, която засяга жената, но не и нероденото човешко същество! Вероятно жената, решила да направи аборт, се тревожи единствено Ще ме боли ли?, сякаш ще й отстраняват апендикс или болен зъб. Едва ли някоя си дава сметка на какви ужасни мъчения, способни да стъписат и най-ожесточения палач, подлага нероденото си дете.

Няма да описвам подробно различните способи. Най-общо те могат да бъдат разделени на два типа: 1) Такива, при които бебето се убива още в утробата на майката, като се разчленява, изгаря с химикали или се инжектира с отрова, а след това се изважда на части; 2) И такива, при които чрез изкуствено предизвикана родова дейност или цезарово сечение плодът се изтръгва жив, а след това се убива или предава за лабораторни изследвания. Тези методи ще добиват все по-голяма популярност, тъй като присаждане на органи или извличане на клетки за различни препарати може да става само от жив организъм.

Аргументите на защитниците на аборта


Ето най-употребяваните аргументи, приспиващи съвестта:

Ембрионът не е човек, а парче месо;

Плодът е част от тялото на майката и тя има пълното юридическо и морално право да се разпорежда с тялото си, както намери за добре;

Абортът е операция като всички други;

Абортът е даже морален и хуманен, защото земята е пренаселена, замърсена, светът е ужасен, животът тежък.

Само че и вярващи, и невярващи би трябвало да знаят, че макар и зависимо от тялото на майката, ембрионът е различно от нея същество със свои индивидуални характеристики, уникално и неповторимо. Това, че през целия си живот човек е зависим в съществуването си от другите, не им дава право да го убият, нали?

Вярващите прибавят към тези аргументи на мира сего и следните, т. нар. християнски:

Умрялото детенце е невинно и ще отиде направо при Бога сред мъчениците. Ужасна грешка, която позволява на родителите да мислят, че са направили добро на детето си, като са го изпратили направо на небето, вместо да се мъчи тук на земята. Само че тези деца, умрели некръстени, никога няма да видят Бога, защото никой без кръщение не може да влезе в Царството Божие.

Грешният свят ще бъде изкупен от кръвта на невинните жертви.

Ако абортът е грях, ще се покаем и всичко ще бъде наред.

Най-често решението за аборт се взема прибързано, без сериозно обмисляне. Съвременните хора са възпитани да избягват излишните усилия, а абортът е най-лесното решение ­ неколкоминутна манипулация и проблемът е решен. Жената и мъжът не си дават сметка, че убиват собственото си дете, нито са информирани как се извършва това.

Често се предприема аборт просто защото детето не влиза в плановете ни, а ние толкова държим сами да планираме и подреждаме живота си. Детето не е изрично пожелано, значи трябва да умре. А може би просто трябва да коригираме плановете си или да престанем да ги правим. Или пък себе си трябва да коригираме и да посрещнем с любов непожеланото дете?

"Нямам стабилна връзка", "съпругът ми е против", "нямаме жилище, стабилни доходи", "още уча", "трябва да направя кариера" и т.н. и т.н. Причини могат да се намерят, но нито една не е достатъчно основание да се отнеме невинен човешки живот. С малко повече вяра в Божия промисъл всеки от горепосочените проблеми е разрешим. Всяко дете, независимо при какви обстоятелства е заченато, е Божие създание, Бог му е вдъхнал дихание за живот и няма да го изостави, ще го освети при светото Кръщение и ще го обича.

За съвременното общество търпеливото понасяне на страдания или безропотното приемане на Божията воля е признак на слабост. Смята се, че страданията трябва да се избягват на всяка цена, че ако някой ти пречи да осъществиш намеренията си или да бъдеш себе си, заслужава да го елиминираш. Не е чудно, че се стигна до там, хората да премахват и собствените си деца, ако ще ги затрудняват, ако ще са пречка да удовлетворяват себичните си, егоистични желания. Каквито и социални, икономически, екологически и т. н. причини да се изтъкват за намаляване на раждаемостта в т. нар. цивилизовани страни, същинската причина си остава колосалната себичност обзела хората, егоизмът и гордостта.


Нежелана бременност

Когато свещеникът или православният християнин се сблъска със случай на нежелана бременност, трябва да положи усилия да помогне на жената да приеме детето си без страх от бъдещето, с повече смирение и вяра в Божия промисъл.

Да й помогне да мисли за детето в утробата си като за невинно същество, поверено й като скъпоценен дар, а не като за проблем, който трябва да разреши на всяка цена.

Да й помогне да го възприеме като пълноценно човешко същество, уникално и неповторимо, със специална роля за Божието домостроителство за спасението на света, а не като парче месо.

Да информира жената как се развива зародишът в съответната седмица от бременността.

Да я информира как точно се извършва абортът, какво става с телата на абортираните деца, каква е участта на душата на некръстения младенец, какви са последствията за физическото и духовното здраве на майката и на цялото семейство, че някои противозачатъчни противно на наименованието си не предотвратяват зачатието, а убиват и изхвърлят вече оплодената яйцеклетка.

Може би ще възразите, че това не е работа на Църквата, че за целта си има лекари, женски консултации, специализирани списания. Истината е, че отровата на материализма и незачитането на живота са проникнали навсякъде. Онези, които би трябвало да пазят живота, с лекота и без угризения го унищожават съзнателно или не знаейки какво правят. Ежечасно хиляди невинни младенци биват избивани. Това е не само социално, демографско или психическо зло, а и кръвна жертва на олтара на сатаната. С всяко убито дете неговото владичество се разширява в душите на всички, способствали за този аборт: жената, извършила аборта; мъжът, който я е подтикнал или подкрепил; свещеникът, който й е разрешил; политическите деятели, гласували съответен закон; социалните работници, препоръчващи аборт; магистратите, поддържащи правото на аборт; работещите в средствата за масова информация, скриващи истината за абортите; неправителствените организации, подкрепящи правото на избор; финансиращите и провеждащите изследвания за химически вещества, унищожаващи зародишите; поддържащите и провеждащите експерименти с живи деца в утробата или извлечени от нея; организациите за семейно планиране, чиято цел е демографска регулация чрез контрацепция, аборти и стерилизация; както и всички, които с мълчанието си и бездействието си съдействат на злото да тържествува и избива младенците ни.

Ако злото вече е сторено

Много хора просто не знаят, че абортът е тежък грях и се поддават на светските заблуди по този въпрос.

С проповед и просвещение свещеникът трябва да им помогне да разберат, че са извършили смъртен грях, да ги приведе и подготви за покаяние и изповед, да им помогне да постигнат мир със себе си и с Бога. За установяването на такъв мир често са необходими многогодишни духовни трудове.

Само дълбоко сърдечно съкрушение и искрено покаяние може да възстанови членството в тялото на Църквата Христова и правото на причастяване, подплатено с твърда решимост този грях да не се повтаря и да се работи за това и други да не паднат в него.

А любовта, от която са лишили неродените си деца, родителите трябва да превърнат в топла грижа за своите и чуждите деца.

http://www.globalorthodoxy.com/component/content/article/260-bulgaria-novini-news-publikuvani/63709-nevidimoto-ubiistvo.html

четвъртък, 11 април 2013 г.

Детски Великденски материали


Детски Великденски материали за ученици и учители в сайта на Българската Патриаршия

10 април 2013 15:06Г-жа д-р Десислава Панайотова
Великденска пита
Скъпи в Господа катехизатори на БПЦ, български учители, родители, деца и ученици,
По случай очаквания от всички нас Празник на празниците - пресветлото Христово Възкресение - в нашия раздел "ВЯРА И ОБРАЗОВАНИЕ" > ДЕЦАТА И ВЯРАТА > Празнични сценарии - поместваме за свободно ползване следните нови материали, които да ви подпомогнат във вашата лична, семейна и училищна духовно-образователна подготовка за Великден:
~ Пасхалната питка (руска театрализирана приказка) в превод на български език, извършен от г-жа Виолета Драганова, ред. д-р Десислава Панайотова:
и
~ Мъдрият цар (руска театрализирана приказка) в превод на български език на г-жа Таня Атанасова и г-жа Деана Атанасова, с първа редакция и художествено оформление на г-жа Албена Димитрова, и финална редакция на д-р Десислава Панайотова:
Горните материали са подготвени в отговор на отправения от Културно-просветния отдел на Св. Синод призив към духовно-просветните труженици в България за обединяване на усилията ни в посока на това постепенно да бъде изработена нужната учебна документация по Религия-Християнство (Православие) и Православен катехизис за деца, ученици, катехизатори, учители и възрастни ученици. (Виж още в: http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=71819)
Благодарим от името на децата и техните учители за положените с много любов и издръжливост старания от страна на Виолета Драганова, Таня Атанасова, Деана Атанасова и Албена Димитрова, които неуморно се трудят и работят по редица други материали, за да има с какво днес и в бъдеще да бъде заситена духовната жажда за красота, вяра и добро у нашите деца.
Очакваме още материали от всички, които считат за свой дълг да допринесат към духовно-просветните трудове на светата ни Църква, и им пожелаваме много от Бога благодатни сили в благородната им и благословена работа!

Д-р Десислава Панайотова, експерт в Културно-просветния отдел при Св. Синод

Fait Maison: Да изпечем красив хляб

Fait Maison: Да изпечем красив хляб: Идеята да направя една сборна публикация за хляба се завъртя в главата ми още миналата година, но все не намирах подходящ момент, за да я н...
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...