събота, 19 май 2012 г.

Гоненията по време на атеистичния режим

Интервю с игумения Валентина Друмева, автор на книгите "Български свещеници пострадали за вярата в най-ново време". 

Нощта на музеите


Пълната програма тук: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1377161

Предлагаме ви пълната (почти) програма за отбелязване на Нощта на музеите в цялата страна. Това ще се случи на 19 май. Входът за повечето събития е свободен, а достъпът е до полунощ. 

РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - ПАЗАРДЖИКТЕЛ.: 034/443113
ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ «СТАНИСЛАВ ДОСПЕВСКИ»
ТЕЛ.: 034/444152
Организатори - РИМ Пазарджик и ХГ „Ст. Доспевски" под патронажа на Община Пазарджик
18.00 ч. - откриване със спектакъл- програма от ОДК Пазарджик и Младежки дом Пазарджик (пред сградата на РИМ - Пазарджик и ХГ „Станислав Доспевски");
18.30 ч. - откриване на фотоизложба „Фотоваканция'2011 - най- доброто от български и световни автори" - фоайе на втори етаж;
1900 ч. - откриване на изложба „Европа без завеси - ХХ век" в Лапидариума;
19.30 ч. - благотворителен коктейл „България без завеси - ХХ век" в Лапидариума;
20.00 - 24.00 ч. - Музикални изпълнения в Лапидариума от:
- мандолинен оркестър „Елена Генова" Пазарджик;
- джаз формация „ЛАД" и др.
22.00 ч. - Филмова прожекция - зала и фоайе на втория етаж
Съпътстващи прояви през цялата нощ:
- Интерпретации - Приятели на ХГ „Станислав Доспевски" рисуват ( зали и фоайета);
- Мултимедийна презентация със снимки от фото-фонда на ХГ „Станислав Доспевски и РИМ - Пазарджик;
- Инсталация „Без завеси";
Експозиции ХГ „Станислав Доспевски":
- Експозиция „Пейзаж" - творби от фонда на галерията;
- Експозиция „Портрет" - творби от фонда на галерията;
- Изложба „Цветан Радулов - 80 години от рождението на художника";
Експозиции РИМ - Пазарджик
- Зала „Археология";
- Зала „ История на България XV- XIX век";
- Зала „ Нова история";
- Временна изложба „Пафтите - накити на любовта".

Отец Евгени от Сливен

По настоящем отец Евгений е баща на 8 деца, чест гост в телевизионни предавания, защото има силна вяра, начетен е и всяка дума е право в десетката.

петък, 18 май 2012 г.

И отново за закона за детето


Семейството - малка църква


Приемни семейства... Все по-често в медиите се носи като ехо този израз. Сигурно за да свикнат ушите ни. Сигурно и за да спрем да се чудим защо. Вече е видно. До неотдавна си мислехме, че това ще са онези хора, които ще  поемат опеката над децата от институциите, но сега разбираме, че това е част от машината, наречена „социална подкрепа", която ще даде повода да се усвояват средства. Друг е въпросът как ще се генерират те. Принципът в продажбата на социални услуги е винаги един и същ: «Колкото по-зле сте вие - толкова по-добре сме ние». За да може тази машина да произвежда пари, трябва постояннно да има деца за „разпределяне", т.е. стока. Така идеолозите на „правата на детето" тълкуват нещата. Само че негласно... Ние, родителите, сме производители на биомаса за техните нужди. Тоест, от нас се иска да отглеждаме децата си по стандарт, зададен от тях, за да не ги затрудняваме особено. Серийно производство. Може би някои хора вярват, че подобни закони решават проблемите с малцинствата, но отдавна изпатилите държави показват задълбочаване на проблемите. На всички е ясно, че по-добре и леко се „работи" с добре възпитани и здрави дечица. С нашите деца - тези от средностатистическите и благополучни семейства. Тези, чиито души Господ ни е поверил и за които ние ще отговаряме всеки по реда си, когато настъпи часът му. Дали не забравихме, че семействата ни са нашата малка църква?


Може да прочетете цялата статия тук: http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=312

Старецът Тадей "Мир и радост в Светия Дух"


Ако искаш да възпитаваш, първо трябва да се смириш




Родителите казват на детето: „Не прави така”, или „Стой тук”, а то не иска, не може да стои спокойно, защото е в процес на развитие и в постоянно движение. Когато сгреши в нещо, майката и бащата обикновено го бият. Но това не е средство да се научи детето да е послушно. Може да има понякога бой, но да е от любов, детето да усеща любов, а не гняв. Ако съветваш някого или искаш да го изправиш в гневно състояние, нищо няма да постигнеш. Ранил си и него, и себе си. На правия път можеш да изведеш детето, да го водиш и съветваш, но трябва първо сам да се смириш. Дори да не приема веднага това, което му казваш, ако му го обясниш с пълна любов, детето ще го приеме, защото е от сърце към сърце. Но ако настояваш на всяка цена да стане както ти мислиш, нищо не се получава. Детето ще расте и ще развива в себе си противене. Когато не иска да слуша, не трябва да се бие, а е нужна обич.


Още от същата книжка.

четвъртък, 17 май 2012 г.

Милен от Пазарджик

Колко странно! Срещаш някакъв човек, разменял си някоя дума с него и толкоз. Изневиделица ти изпада книга с негово творчество и този човек, описанието, на когото си могъл да побереш с едър шрифт на нокътя си става човек-вселена.

Ще ви запозная с Милен Спасов. Както се казва в такива случай: "Горда съм да ви представя" пазарджишкия Камю без безнадежността. Чужд ми е душевния ексхибиционизъм, дори стряскащ, но заслужава уважение заради смелостта, която изисква. А и отчаяността...

В ръцете ми е новата му книжка "Скрижали и буркани", изд. Литературен форум, 2011. Споделям с вас това:

Аз не искам да съм в крак с Времето, а да съм в крак с ... Вечността. Много важно, че има НОВА марка смарт фон, НОВ три де телевизор, НОВ модел лаптоп, НОВ автомобил. Всичко днешно ново е... утрешното старо; Времето винаги се изплъзва, изнизва измежду пръстите, То е неуловимо, илюзорно, магическо и най-вече - преходно, текливо. Аз искам да се вмествам в рамките, в законите на Вечността, на непреходните нравствени, космически ценности...
Аз не желая да съм в крак с времето, а да съм в крак с Вечността...

Лебедово езеро

Вярна на решението си да запознавам децата с класическо изкуство, качвам това клипче тук. Ще пиша отново след като го изгледаме заедно.

А тези от вас, които могат да си го позволят, имат възможност да се поглезят с руски балет на живо:

С „Лебедово езеро”, изпълнено от балета на театър „Ермитаж” (Санкт Петербург), ще завърши фестивалът „Салон на изкуствата” в Националния дворец на културата на 31 май в Зала 1 от 19:00 часа. В същата зала на следващия ден отново от 19:00 часа софийската публика ще има възможността да гледа и гала спектакъла на балетните звезди.


... (Целият текст)



„Лебедово езеро” ще може да видите и в Пловдив на 2 юни – Панаирна палата №2, 20:00 часа, в Стара Загора на 3 юни – Държавна опера и балет, 21:00 часа и в Бургас на 4 юни – „Лебедово езеро” и 5 юни – Гала спектакъл на балетните звезди – Летен театър, 21:00 часа

Билети може да закупите от ticketpro.bg

четвъртък, 10 май 2012 г.

Изложба, посветена на Светите братя


За ревността, яденето на пясък и други майчини радости

Лек за ревността между децата е обръщането на внимание за всяко индивидуално. Понякога това не е възможно, но е възможно да ангажираме децата в обща игра. Открих, че вместо да правя през 5 секунди забележки на Антоний да не бие брат си, много по-ефективно е да гушна малкия и да гоним заедно батко му, да гушна и двамата и да се търкаляме по пода и да се "борим", да ги метна по гръб един до друг на леглото и да ги гъделичкам... Върши работа! Опитайте.

Друга проява на ревност е дърпането на играчки от ръцете на малкия и викове: "Мое!" Тук класиката е да се редуват, да си разменят играчки, но открихме, че когато израсте някоя играчка баткото можем да го насърчим сам да я отстъпи на брат си, да му я подари един вид. Това е в процес на разработка.

Бях забравила в какъв кошмар се превръщат разходките, когато току що проходилото дете започне да поднася всичко, което му попадне към устата. Даааа, вече ядохме и пясък и фасове... Пфу! Какво да правим? Да говорим, да говорим и пак да говорим и да се молим да ни чуе. Има и един малък трик, всъщност два:
1. Ръцете да са му заети с играчка или нещо за хапване;
2. да си носим малко камионче или вагонче от влакче, които детето да пълни с всичките си находки - камъчета, пясък, листенца, тревички. Е, за фасовете ще трябва отново да обясняваме... Няма как!

Нашият тати откри една хитринка да се караме на Антоний без да усилваме ревността между двамата. Един вид "думам ти, дъще, сещай се, снахо!" Ако се бият двамата репликата е: "Илия, ти защо биеш брат си?!" А веднъж когато приятелско дете се оплака, че Антоний  го наплюл. (Срам ме е да го напиша, но когато е преуморен и недоспал, нашият батко прави такива работи...) Та оплака се детето, и ние тактични като почти никога:
- Тони, батко Я. се оплака, че някое дете го е наплюло. Ти знаеш ли кое?
- Илийчо беше!
- Извини се сега на баткото от името на Илийчо, защото той не може да говори и обясни на Илийката, че е лошо така да плюе по другите деца. -  в отговор Антоний се извинява и на баткото и на брат си. Гризна го съвеста, види се.

За "Чорба от греховете на отец Никодим"

Четох анализ на произведението преди да се запозная със самото него и това ме подведе. Понеже първо качих текста, а след това го прочетох, ще трябва да го коментирам. Нямам време да си припомням биографията на Елин Пелин, но от текста си личи, че липсва задълбочено познаване на вярата. Монасите не отиват в манастира, за да бягат от света, още по-малко да носят със себе си спомени от миналото и да ги изживяват. Монах значи "сам", сам с Бог, сам, за да се моли за целия свят.
 Малко се срамувам, че дръзвам да поправям виден наш писател, но тези неща е хубаво да бъдат правилно разбирани. Особено в наши дни, когато от всички страни църквата е нападана.

Иначе вчера прочетохме и "Серафим" на Йовков. Това вече е вдъхновяващ текст! :) Скоро ще го редактирам и ще го кача.

вторник, 8 май 2012 г.

Чорба от греховете на отец Никодим, Елин Пелин


ЧОРБА ОТ ГРЕХОВЕТЕ НА ОТЕЦ НИКОДИМ



Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.
Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.
Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.
През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.
Отец Сисой му кимна с ръка.
- Готово ли е, готово ли е? - викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.
- А-а - ще бъде - отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.
Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.
- Знаеш ли какво ще ядем? - обърна се към мене той.
- Пак някоя съблазън си приготвил, отче - рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.
Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.
- Не - каза отец Сисой, като положи ръце на масата. - Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.
Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.
- Не се шегувам, любезни - каза отец Сисой и наведе умислено глава. - Казавм самата истина - днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред Бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.
Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.
Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.
През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И аз не вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.
Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.
Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.
Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:
- Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.
Върху първата бяла страница на молитвеника пише...
Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: "За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно - черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред Бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка."
Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.
- Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че Бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:
"Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи" - черно зърно.
"За спомен на нейните бели рози насадих в градината три" - черно зърно.
"Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя" - бяло зърно.
"Една мисъл не ми дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?" - бяло зърно.
"Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?" - бяло зърно.
"Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" - бяло зърно.
И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.
Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:
- Какво нещо е човек!
- Черно зърно - отговорих аз.
- И черно, и бяло - усмихна се отец Сисой.
В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.
- Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за Бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...