Днес си говорехме с татко Барба за радостите на родителството. Той ми сподели, че като види двойка момиче и момче с тайничко задоволство си казва: "Чакайте да ви се роди бебе и ще видите вие!!!" Аз пък не останах по-назад с изказването си: "Живеем с романтични представи за майчинството докато не го преживеем. Още от самото начало се почва с трудностите - спи ти се непрекъснато, гади ти се..." Първите три месеца след раждането са аналогични на първите три месеца на бременността, но носят повече удоволетворение и радост. През бременността се радваме на неща като да чуеш за пръв път сърчицето на бебенцето, да се чудиш защо храната гъделичка червата, а в действителност това са първите движения на бебчето, които усещаш, първите ритничета, които те карат да си припомниш какво точно си яла, докато не се повторят - тогава вече си сигурна, че е бебето, да виждаш как човечето мърда и променя формата на корема ти, да усетеш, че мърда крачета в такт с мелодията на ръченицата, която татко му тананика. Болката на раждането, неудобствата, евентуалните усложнения след него те карат да забравиш тези хубави моменти. Дългоочакваната среща с мъничето пък се превръща в непрекъснато сблъскване със смехотворни, но жизненоважни въпроси от сорта на колко пъти е акало днес бебето, то киха - да му облеча ли още една дрешка... Но това, което всички родители премълчават е рева. Няма нищо по-уморително от неутешимия плач на собственото ти дете. Когато го чуеш, си готов на всичко, за да спре не само да имаш спокойствие, а защото искаш на него да му е добре.
Барбатончо, благодарение на теб сме вече семейство, а не просто двойка от цели 31 дни. Тати даже вече свали табелката "Младоженци" от вратата на стаята.
